Дейвид Балдачи - Довършителката

– Страдаш от халюцинации.

– Тя носеше пръстен. Същия като неговия.

– И какво ти каза? – отсече втрещено Моригон.

– Как е било името й? – парирах я аз.

– Какво ти каза? – кресна тя.

– Че трябва да оцелея – отвърнах след кратко колебание. – Аз, Вега Джейн. Трябва да оцелея.

– Джон не заслужава подобно държание от страна на сестра си, Вега. Наистина не заслужава. Считай, че днес си извадила голям късмет.

И като ми обърна гръб, излезе от стаята.

Джон се изправи да я последва, но на вратата се спря и промълви:

– Ще ми липсват. Страшно ще ми липсват.

Постоях още малко, вперила очи в пода. Накрая също си тръгнах, следвана от Хари Две. Каретата отдавна беше потеглила, отвеждайки брат ми към новия му живот. Но аз се радвах, задето бе дошъл тук. Не съжалявах, че съм му казала истината. Имаше неща, по-важни от Стената.

Когато се прибрах, исках само да се просна върху леглото. Но щом прекрачих прага, едва не изпищях. Моригон стоеше права край огнището, толкова по-невзрачно от пищните камини в нейния дом. Озърнах се за Джон, но не го видях.

Бяхме само двете.

– Къде е Богъл с каретата? – попитах, но тя игнорира въпроса ми.

– Онези неща, които каза в Приюта...

– Какво за тях?

Тя пристъпи към мен и Хари Две започна тихо да ръмжи. Погалих го, за да го успокоя, без да снемам очи от нея.

– Не бива да ги знаеш.

– Но аз вече ги знам.

– Едното не пречи на другото.

Моментално се досетих какво има предвид. След като не биваше да притежавам подобни спомени, решението бе само едно. Същото, което бе приложила към Делф и мен преди толкова Сесии. Дланта и се издигна нагоре. Моята се плъзна към джоба ми. Тя замахна. Аз също. В ръката ми, облечена в сребристата ръкавица, бе стисната Мълнията, в пълния си размер. Червената светлина рикошира от нея и се удари в прозореца, раздробявайки стъклото на хиляди късчета.

Останахме да се гледаме една друга, затаили дъх. Лицето на Моригон бе добило кошмарно изражение. Тя вече не беше красива. Никога не бях виждала по-грозна Женска от нея в този момент.

Взорът и се стрелна към яркожълтото копие.

– Откъде взе това? – отрони се със съскане от устата й.

– От твоята прародителка. Тя ми го даде. Преди да умре. – Вдигнах го заплашително и пристъпих към нея. Моригон се отдръпна назад. – Е, как беше името й?

– Нямаш представа какво си сторила, Вега – рече яростно тя. – Наистина нямаш!

– Напротив, имам чудесна представа – креснах в отговор. – Защо не използва синята светлина този път? Защо червената, както при бедния Делф? Затова ли са монетите, които му даваш? За да изкупиш вината си за стореното? Затова ли?

– Няма да допусна да унищожиш всички ни, Вега.

– Ти си се побъркала.

– Понякога са нужни жертви. Заради общото благо. Съдбата ти вече е решена.

– Какво се случва с Уъговете, които преживяват Случки? Мисля, че знаеш. Все трябва да отиват на някакво място. И то положително не е Горчилище.

– Не, не – клатеше глава тя и отстъпваше назад.

Вдигнах Мълнията и я насочих недвусмислено към нея.

– Отговори ми. Нямам желание да те наранявам. – Всъщност изгарях от желание да я изпепеля, но не виждах с какво ще помогне, ако и го кажа.

– Не, Вега, никога – повтори Моригон.

И преди да направя още една крачка, изчезна. Примигнах и се озърнах в недоумение. Тя сякаш се беше стопила във въздуха. Хари Две подви опашка между краката си и започна тихо да скимти. И тогава го видях – шлейф от бледа синкава светлина, едва забележим в сумрака, който се проточи през прозореца и се извиси към небето. После изчезна, също като среднощната ми гостенка.

Махнах ядно с ръка подире му. И тогава се случи нещо невероятно. Раздробените стъкла и рамки се вдигнаха от пода, съединиха се и прозорецът ми отново стана цял.

В същото време аз бях запратена срещу стената от невидима сила и там се свлякох на колене, чувствайки се изцедена до капка. Погледнах ръцете си, а после и възстановения прозорец. Нима аз бях направила това? Извадих Целебния камък от джоба си и го прокарах над тялото си, мислейки за хубави неща. Болките изчезнаха и енергията ми веднага се възвърна.

Еон бе казал, че в този камък е затворена душата на могъща магьосница, която му придава сила. Дали бе възможно, носейки го у себе си, да съм усвоила частица от тази сила?

Едно бе сигурно – че дори да съм попила някакви магически способности, нямам понятие как да ги контролирам.

Останах будна още дълго, потънала в мисли, които бяха едновременно ужасяващи и вълнуващи.