Дейвид Балдачи - Довършителката

Тансий се изправи и се обърна към множеството.

– Приветствам ви на поредния Дуелум – започна с гръмлив глас. – Какъв чудесен ден за надпревара! Искам да пожелая успех на всички участници. Очакваме зрелищни и честни двубои и сме уверени, че реферите ще гарантират това наистина да е така...

Слушах го само с половин ухо. Очите ми срещнаха погледа на Джон на трибуната и ми се стори, че през лицето му пробягна насърчителна усмивка, преди Моригон да му отвлече вниманието.

Нейното собствено изражение бе непроницаемо, но аз не можех да забравя как се бе превърнала в синкаво сияние и изчезнала през прозореца ми. Тя умееше да трие спомени и както в случая на Делф да уврежда съзнания. Беше изключителна Женска, трябваше да и го призная. Но също така и опасна. Всеки с подобни умения бе опасен. В следващия миг си дадох сметка, че трябва да включа и себе си в това число.

Четирите двубоя бяха на път да започнат, но аз се интересувах само от един. Делф и Ран Дигби застанаха един срещу друг. Делф се бе съблякъл до кръста, разкривайки изключителната си физика. Тялото му бе като изваяно с длето, без грам тлъстина по него. Той гледаше единствено своя опонент, който от своя страна разкършваше ръце и плещи, издувайки на буци дебелия си врат.

Точно в десет часа гонгът удари. Примигнах с очи, защото не вярвах, че е възможно двама толкова едри Мъжки да се задвижат с такава скорост. Те се срещнаха точно по средата на квадрата и звукът от сблъсъка на кости и мускули бе такъв, че едва не ми прилоша. Сякаш два Крета се бяха счепкали с рога в смъртоносна битка.

Дигби успя да направи ключ на противника си и за миг изглеждаше, че ще откъсне главата от раменете му. Делф се напрегна да се освободи и така изложи тялото си. Дигби се възползва и му нанесе страховити удари с коляно в стомаха и хълбоците.

При всеки от тях смръщвах болезнено лице. Бях удивена, че Делф още стои на крака. Но после той с мощно усилие успя да се отскубне от хватката и двамата пак се озоваха един срещу друг. Дигби дишаше запъхтяно, докато Делф изглеждаше спокоен и под пълен контрол. Дивях се на самообладанието му, след като вратът му едва не бе прекършен, а ръбатите колене на Дигби се бяха забивали така безжалостно в него.

После всичко се случи със зашеметяваща бързина. След като всеки стовари на другия по няколко юмручни удара, които отскачаха от коравите им торсове, Дигби опита страничен ритник, но не улучи и залитна. Делф го сграбчи през кръста, вдигна го във въздуха, завъртя се и го запокити с лицето надолу върху утъпканата земя. Чу се глухо тупване, съпроводено от хрущене, и Дигби замря.

Делф го пусна и се изправи. Реферът провери състоянието на Дигби и махна на Знахарите, които притичаха с обемистите си чанти. Докато го реанимираха, реферът улови ръката на Делф и я вдигна високо във въздуха, обявявайки го за победител в двубоя. Избухнаха овации, а аз виках по-силно от всички. Когато ме доближи, Делф си беше пак същият – стоманен, фанатичният поглед бе изчезнал, заменен от лека усмивка.

Прегърнах го, а когато отдръпнах ръка, видях, че е изцапана с кръв. Изгледах го ужасена.

– На Дигби е, Вега Джейн, не моя.

Обърнах се да видя Дигби, който бавно се надигаше от прахта. Цялото му лице бе обляно в кръв, а носът му стоеше обърнат на една страна. Усетих, че закуската ми напира да излезе навън, и трябваше да притисна устата си с длан.

Десет минути по-късно първият кръг вече беше приключил. Единствената Женска, участвала в него, бе порядъчно пребита от своя противник, макар той „галантно“ да се бе въздържал да й строши черепа. И все пак тя трябваше да напусне арената на носилка, съпровождана отстрани от хлипащата си майка.

Гонгът отекна отново, възвестявайки началото на втория кръг. Последваха нови ожесточени двубои и още четирима участници отпаднаха от надпреварата, в това число поредната Женска. Тя се срина като сноп още при първата атака на противника си, млад Ковач, работещ в Комините. Доколкото успях да видя, той дори не я докосна с пръст – тя просто припадна.

Част от мен копнееше за такъв изход. Но след разправията с Моригон бях убедена, че опитам ли нещо подобно, главата ми лесно може да се отдели от плещите.

Най-сетне дойде ред на последния кръг, в който трябваше да се бия и аз. Поех си дълбоко дъх, а Делф ме улови насърчително за рамото.

– Не бой се, Луун е мекушав Уъг. Дори няма да разбере откъде му е дошло.

– Значи довечера ще празнуваме – кимнах и се помъчих да се усмихна.