Дейвид Балдачи - Довършителката

– Много се гордея с теб, скъпа Вега Джейн.

Бях я виждала и преди. Съпругът и служеше в Съвета. Той седеше в достолепната си черна туника и ме гледаше неодобрително. Вероятно бе един от съюзниците на Кроун. Дори не помисли да стане и да се ръкува с мен. Защо да го прави? Току-виж част от мръсотията ми полепнала по него. Сега дръпна жена си обратно на стола и я стрелна укорително с очи.

– Благодаря – измърморих едва и побързах да продължа по пътя си, чувайки как двамата започват да се препират зад гърба ми.

Отвън изсипах съдържанието на плика направо върху тротоара и Хари Две започна да го поглъща с апетит.

– Беше чудесна вечер – казах на Делф.

– Беше чудесен ден – усмихна се той.

– Наистина. Кога е следващият кръг?

– След два дни.

Простенах разочаровано. Бях се надявала на по-дълъг промеждутък.

– А кога ще узнаем с кого ще се бием?

– Още утре.

Делф ме изпрати до дома и двамата седнахме пред угасналото огнище.

Вече бе мръкнало и клепките ми натежаваха.

Той забеляза това, стана и си взе довиждане. Гледах го как се отдалечава по улицата, докато съвсем се изгуби в мрака. Едва тогава влязох вътре и си легнах, с Хари Две до мен. После направих единственото нещо, на което още бях способна. Затворих очи и заспах.

Първият, който ме заговори на следващата сутрин в Комините, бе Нютън Тилт – висок, мускулест Резач на осемнайсет Сесии. Той дойде специално за да ме поздрави с победата. Беше мил и симпатичен Уъг и аз понякога дори тайно го бях заглеждала, докато работеше на тезгяха си.

– Радвам се, че надви оня негодник Луун – рече, заслепявайки ме с широката си усмивка. После по-тихо добави: – Да знаеш, че имаш един приятел в семейство Тилт, Вега. Винаги можеш да разчиташ на мен. Направо мед ми капна на сърцето, като видях как го размаза.

Благодарих му и започнах деня си с повишено настроение.

Противниците от следващия кръг щяха да бъдат оповестени същата вечер. Очаквах жребия си едновременно с нетърпение и тревога. Какво щях да правя, ако ми се паднеше Делф? Мина ми през ума да избягаме заедно през Мочурището още сега. Така Съветът нямаше да има възможност да го накаже вместо мен. Но нещо ме възпираше и аз отлично знаех какво е то. Бях дала дума, че ще се бия на Дуелума с всички сили. Такава бе сделката ни с Моригон. Тя далеч не ми беше любимка, но обещанието си оставаше обещание. Нямах нищо против да послъгвам понякога, особено ако от това зависеше оцеляването ми. Но да престъпя думата си – това бе нещо, което дядо ми никога не би сторил. Нямаше да го сторя и аз. Нямаше да хвърля петно върху фамилията Джейн.

Не знаех защо това бе толкова важно за мен. Обикновено нехаех за мнението на другите Уъгове. Но този път беше раз-лично. Добре помнех начина, по който ме погледна Тансий на Съвета, когато откриха рисунките по мен. Исках да му покажа, че имам своето достойнство, макар и да не се мия всеки ден от глава до пети.

Над тезгяха ми се мярна сянка и аз бързо вирнах глава.

Зад мен стоеше Домитар. Загледах го в очакване.

– Добре се представи вчера, Вега. Много добре, наистина.

– Благодаря, Домитар.

– Всъщност победата ти ми донесе двайсет монети – рече доволно той, потривайки пухкавите си ръце. Останах доста учудена и вероятно ми е проличало по изражението, защото той добави, вдигайки рамене: – Клетъс Луун е по-голям идиот дори от баща си. Сигурен бях, че ще го напердашиш. – След което се отдалечи, подсмихвайки се тихичко.

През обедната почивка излязох навън, за да дам нещо за хапване на Хари Две. Докато седях във високата трева, се загледах към Комините. Вече се бях качвала на втория етаж, и то два пъти. Единия път открих Дестин, а втория – своето минало.

Но какво ли имаше по-нагоре?

Продължих да се взирам в грамадното здание. Етажите положително бяха повече от два, което означаваше, че вероятно има още много за откриване. Знаех, че това е безумно опасна мисъл, особено в моето положение, когато само едно подхлъзване на Дуелума можеше да ме прати във Валхал до края на дните ми. Но именно опасността, дебнеща ме отвсякъде, избистряше съзнанието ми както никога досега.

Отново и отново се сещах за символа върху пръстена и татуировката на дядо. Никой, с когото разговарях, изглежда не знаеше значението му. Вече се бях уморила да задавам въпроси и да не получавам отговори. Щом нямаше начин да прекося Мочурището и да потърся къде са се дянали той и родителите ми, не можех ли поне да разузная отново в Комините? Те явно съдържаха повече тайни от което и да било друго място в Горчилище. И при всяко свое влизане вътре се бях връщала с по нещо ценно. Защо да не опитам късмета си още веднъж?