Дейвид Балдачи - Довършителката

Когато прозвуча сирената за края на дневната смяна, се преоблякох и изчаках отвън, докато всички си тръгнат. За свое учудване видях Делф, който дотича, плувнал в пот от работата на Стената.

– Какво правиш тук? – попитах.

– Дойдох да те взема. Нали ще тренираме за Дуелума?

– Тренировката ще трябва да изчака.

– Защо?

– Защото, когато фабриката се опразни, смятам да се промъкна вътре. Вече бях на втория етаж, сега искам да отида и по-нагоре.

– Съвсем си се побъркала, Вега Джейн – изпъшка Делф.

– Може и така да е.

– Забрави ли, че Кроун чака и най-малкия повод, за да те хвърли във Валхал? Нищо чудно дори сега да е пратил някого, за да ни шпионира.

– Мина ми през ума. Затова ще се върна пак, когато се стъмни хубаво, и ще вляза през една странична врата. Трудно ще ме забележи някой.

– Но защо ти е притрябвало изобщо да ходиш?

– Вече на два пъти го правих и всеки път излизах невредима. Научих важни неща. Така се сдобих с Дестин – посочих веригата около кръста си. – А също и с Мълнията.

– Значи казваш, че сега искаш да проучиш и по-нагоре?

– Точно така.

– И няма начин да те разубедя?

– Не.

Той огледа високите стени.

– Е, откъде точно ще влезем?

– Ние няма да влизаме никъде. Аз ще вляза сама. Междувременно вие с Хари Две можете да отидете у вас и да ме чакате. Ще намина веднага щом приключа тук.

– Или ще ме вземеш с теб, или още сега отивам при Домитар да му кажа какво кроиш. Бас държа, че веднага ще отпраши да те натопи на Кроун.

– Няма да го направиш.

– О, само опитай.

Гледахме се един друг близо минута, после той каза:

– Няма да те пусна да ходиш вътре сама и толкоз.

– Делф, ти не знаеш какво преживях там. Много е опасно и...

– Виж, Домитар тъкмо си тръгва. Дали да не отида да побъбря с него?

Обърнах се и видях началника си край портала, в компанията на Дис Фидус.

– Добре – отвърнах ядно, отмятайки бретона от челото си. – Но ако те убият, недей да идваш да ми плачеш на рамото.

– Няма, не бой се – тросна се той в отговор.

Но после мислите ми взеха нова насока. Бях обещала на Моригон, че ще дам всичко от себе си на Дуелума в замяна на гаранцията и, че после всичко ще стане както преди и Съветът няма да има повече претенции към мен. Но всъщност не възнамерявах да оставам в Горчилище след турнира. Родителите ми вече ги нямаше, с брат ми се бяхме отчуждили. Моригон ме бе заплашила, че опитам ли да избягам, ще накажат Делф вместо мен. Единственият начин да елиминираме тази опасност бе като тръгнем заедно. Но за да се изправи пред съществата от Мочурището, способни да вселят ужас в сърцето на всеки Уъг, Делф се нуждаеше от поне малко подготовка. Може би тази нощ щеше да ми предостави добра възможност да го посветя в техния коварен и смъртоносен свят.

– Делф? – погледнах го в очите.

– Какво? – изръмжа той, очевидно готов за нов спор.

– След като Дуелумът свърши и ти станеш шампион, аз ще напусна Горчилище. Взела съм твърдо решение.

– Добре. – Чертите му се поотпуснаха, но в тях се появи нещо ново и обезпокоително.

– Все още ли искаш да дойдеш с мен?

– Що за въпрос? Разбира се, че искам.

Преди да се усетя, се повдигнах на пръсти и го целунах.

– Ама, Вега Джейн – изломоти той, почервенявайки като домат от смущение.

– Само за да подпечатаме договора, Делф, нищо повече – усмихнах се свенливо. Всъщност, постъпката ми бе неочаквана и за мен самата.

– Добро подпечатване, няма що – докосна ме по бузата той и двамата си разменихме погледи, които обещаваха много за в бъдеще. Разбира се, ако изобщо имахме бъдеще.

По-късно същата вечер, след като бяхме оставили Хари Две у дома, се промъкнахме покрай стената на Комините. Взехме криволичещ маршрут и пътьом дори потренирахме малко за Дуелума, което бе напълно легално, в случай че някой ни наблюдаваше. Щом се озовахме пред страничния вход, отново отворих ключалката с помощта на инструментите си под възхитения поглед на Делф.

– Бива си те, Вега Джейн – прошепна тихо той.

Вече знаех посоката от предните си посещения, което бе добре, защото вътре цареше почти пълен мрак.

Улових Делф за ръка и го поведох напред. Струваше ми се, че почти мога да чуя тупкането на сърцето му. Без проблем стигнахме до втория етаж. Ослушвах се за скърцането на люспите на Джабитите, но единственият звук наоколо идваше от учестеното ни дишане.

Скоро наближихме стаята, в дъното на която се намираше вратичката с крещящия месингов Уъг вместо брава. Не исках да ходя отново там, затова свърнахме в друга посока.