Дейвид Балдачи - Довършителката

– Над нас има поне още един етаж – казах на Делф. – Все отнякъде трябва да се излиза към него.

Но колкото и да обикаляхме, наоколо имаше само плътна зидария, без следа от стълбище. Надвесих се през един прозорец и извих врат. Както и очаквах, ясно видях горния етаж. Но къде беше входът му?

Затворих прозореца и се обърнах към Делф, който стоеше пред една гола стена и опипваше всяка пролука със силните си пръсти.

– Знаеш ли... – започнах. – И изведнъж престанах да го виждам. Съзнанието ми се изпълни с мъгла, като че ли през него премина гъст облак. Когато зрението ми се проясни, там, където допреди секунда бе стоял Делф, се простираше широко стълбище. Тръснах глава и Делф се появи отново. Колкото и да се взирах и да търках очи след това, образът на стълбището не се върна.

– Дръпни се встрани – викнах му.

– Защо, Вега Джейн? Тук няма нищо.

– Дръпни се встрани – повторих.

Той отстъпи и аз надянах сребристата ръкавица. Извадих Мълнията от джоба си, наредих и мислено да приеме пълния си размер, замахнах и я хвърлих с всичка сила.

– Вега Дже... – понечи да викне Делф, но така и не довърши.

Стената се разпадна сред кълба от дим, разкривайки широк отвор, а копието се върна обратно в ръката ми като обучен сокол.

През отвора се забелязваше редица от черни мраморни стъпала, същите като в образа, който бях видяла. Нямах понятие откъде се е взел в главата ми, но можех само да съм му благодарна.

Пристъпих напред и Делф ме последва. Заизкачвахме се предпазливо. Стълбището свършваше пред просторно помещение, над чийто праг в камъка бяха изсечени думите:

Зала на истината

Спогледахме се безмълвно и пристъпихме вътре, потресени както от размерите, така и от красотата и.

Тя имаше каменни стени, мраморни подове, дървен таван и нито един прозорец. Дивях се на майсторството, вложено в създаването на това място. Никога не бях виждала толкова изящно изваян камък, а мраморните мотиви бяха същинско произведение на изкуството, по което ти ставаше съвестно да стъпваш. Гредите над главите ни, потъмнели от времето, бяха плътно покрити с резбовани символи, които по някаква причина вселиха моментна уплаха и трепет в сърцето ми. А покрай всички стени се редяха огромни дървени шкафове, пълни с прашни дебели томове.

С Делф неволно се уловихме за ръце и пристъпихме към средата на помещението, озъртайки се с отворени усти като новородени Уъгове, току-що открили света извън коремите на майките си.

– Има бая книги – отбеляза ненужно той.

Дори не бях подозирала, че съществуват толкова много книги. Първата ми мисъл беше, че Джон би се влюбил в тази стая, но веднага след това почувствах убождане от мъка. Нали тъкмо заради тях го бях загубила.

– И какво ще правим сега? – попита Делф.

Въпросът беше уместен. Мина ми през ума само едно. Протегнах ръка и изтеглих първата книга, която ми попадна. Но щом я отворих, сякаш дверите на Пъклото се разтвориха.

Стаята мигновено се преобрази в нещо напълно различно. Книгите, стените, таванът и подът изчезнаха в небитието. На тяхно място нахлу ураган от образи, гласове, писъци, проблясъци от светлина, вихри от движение. Уъгове, крилати Слепове, армии от Джабити и пълчища от други противни твари. Гармове, Амароци и Фрекове се носеха над камари от мъртви тела. Имаше и всевъзможни уъгоподобни същества – Колоси, воини в бляскави ризници, дребосъци с островърхи уши и яростни червени лица, тъмни забулени фигури, които се спотайваха в сенките и стреляха с мълнии оттам. После се разнесоха експлозии, калейдоскопи от пламък и кули от лед се сриваха в пропасти, тъй дълбоки, че дъното им не се виждаше.

Сърцето ми подскочи в гърлото. Усетих как пръстите на Делф се изплъзват от моите. Насред целия този адски водовъртеж се обърнах и го видях да побягва. Исках също да си плюя на петите, но краката ми сякаш се бяха сраснали със земята.

Погледнах надолу и видях в ръцете си още разтворената книга. Всичко, което виждахме, се лееше от нейните страници.

Може и да не бях толкова умна, колкото брат си, но простите задачи понякога имат прости решения. Захлопнах кориците на книгата. Щом двете и половини се затвориха, стаята отново се превърна просто в стая. Имах чувството, че съм тичала с километри, макар да не бях помръдвала от мястото си.

На няколко метра от мен Делф се бе привел запъхтяно, блед като тебешир.

– Да ме вземат мътните дано – извика той.

Само тръснах глава в знак на съгласие. Искаше ми се също да извикам, но нямах обема на неговите дробове.