Дейвид Балдачи - Довършителката

Докоснах Дестин под наметката си. Тя бе топла на допир. Понесох се успоредно на стената, насочвайки се към Делф. Но си бях направила сметката без другия Кобъл, който се извиси насреща ми. Бях забравила за проклетите крилца върху яките му плещи. Изглеждаше невероятно, че са способни да повдигнат такова колосално тегло. Но именно размерите му го правеха тромав и в случая се явяваха недостатък.

Прелетях под мишницата му и го заобиколих изотзад. Той се завъртя, за да не ме изгуби от поглед. Продължих да летя в кръг, все по-бързо и по-бързо, а той ме следваше, докато не започна да прилича на един от пумпалите, с които си играех като Младок.

Докато Кобълът продължаваше да се върти, се стрелнах надолу, грабнах Мълнията изпод шкафа и я запратих с всичка сила по него.

Той спря на място точно когато острието и намери целта си.

Туловището му експлодира с оглушителен гръм.

– Внимавай, Вега Джейн! – викна Делф. Опитах да се наведа, но все още не бях възвърнала равновесието си и се прекатурих презглава. Блъснах се в стената и видях как последният останал Кобъл вдига грамадния си пестник – удар, който със сигурност щеше да прати размазаните ми останки в Светия парцел. Бях забравила за предупреждението от книгата на Куентин:

Тежко на онзи, който се заблуди, че поразяването само на една от частите му ще доведе до неговата окончателна гибел.

Бях твърде зашеметена, за да излетя. Мълнията още не се беше върнала в ръката ми. Не ми оставаше нищо друго, освен да замахна и да забия юмрук в корема на чудовището.

Масивните нозе на Кобъла се отлепиха от земята, той полетя заднишком и се удари в отсрещната стена с такава сила, че се пръсна на парчета. Стоях секунда или две като занемяла, гледайки ту неговите останки, ту собствения си юмрук. Нямах понятие какво се е случило. Мълнията се върна при мен и аз разсеяно сключих пръсти около дръжката и.

Съзнанието ми се върна към онази вечер пред Приюта, когато бях ударила Нон. Тогава трябваше да минат дни, за да заздравее ръката ми. Положително сблъсъкът с твърдото като скала тяло на Кобъла трябваше да направи бедните ми кости на трески. Единственото обяснение беше в Дестин. Повдигнах наметката си и я погледнах. Тя сияеше в леденосин цвят. Докоснах я, но бързо отдръпнах пръст. Температурата и бе на разтопен метал, макар че около кръста си усещах само лека топлина.

– Как си, Вега Джейн? – обади се немощен глас.

– Делф! – Напълно бях забравила за него.

Притичах и използвах новопридобитата си сила, за да разхвърлям отломките от шкафове, които го покриваха. Той бе целият в охлузвания и синини.

– Можеш ли да стоиш? – попитах.

– Мисля, че да – кимна бавно той.

Помогнах му да се изправи. Забелязах, че се старае да не стъпва на левия си крак, а дясната му ръка е странно извита.

– Дръж се за мен, Делф.

Наредих мислено на Мълнията да се свие, прибрах я в джоба си, след което го повдигнах и метнах на гръб. Той ахна от почуда, но аз нямах време за обяснения. Подскочих във въздуха, излетях през изхода и надолу по стълбите, без нито веднъж да докосвам земята, докато не стигнах до вратата, през която бяхме влезли в Комините. Не исках да давам на Джабитите шанс да ни докопат. Щом се озовахме на улицата, се издигнах право нагоре в нощното небе и се понесох към къщата на Делф.

– Как успя да ме вдигнеш така, Вега Джейн? – попита той, когато най-сетне го поставих на земята.

– Не съм съвсем сигурна. Зле ли си ранен? – попитах тревожно.

– Хубаво ме подреди проклетият Кобъл – призна той.

– Значи наистина си чел книгата.

– Да, но не смятах, че ще го срещна извън Мочурището.

– Можеш ли да ходиш?

– Мога да куцам.

Пляснах се по челото.

– Нали имам Целебния камък. Ще те оправя за нула време.

Бръкнах първо в единия си джоб, после в другия. Затършувах из всяка гънка на дрехите си. Накрая отпуснах безпомощно ръце. Камъкът беше изчезнал.

– Трябва да съм го изгубила в Комините – погледнах виновно Делф. – Мога да се върна и да...

– Никъде няма да ходиш – сграбчи ме за ръката той.

– Но твоите рани...

– Ще заздравеят, Вега Джейн. Просто им трябва малко повече време.

Тогава през главата ми се стрелна друга мисъл.

– Ами Дуелумът?

– Знам – кимна тъжно той. – Не мога да се бия с един крак и една ръка, нали?

– Делф, толкова съжалявам. Всичко стана по моя вина.

– Напротив, аз сам избрах да дойда, въпреки че ти се мъчеше да ме разубедиш. А накрая дори ми спаси живота.

Помогнах му да влезе в къщата. Дъф го нямаше, вероятно още не се бе прибрал от Стената. Почистих раните му със студена вода и го настаних върху леглото. Приспособих превръзка за ръката му и намерих дебела тояга, с помощта на която да се придвижва.