Дейвид Балдачи - Довършителката

Взех да обикалям арената, като размахвах ръце и се мъчех да се отпусна. Не обръщах внимание какво се случва наоколо, докато не се блъснах в нещо твърдо, което ме събори на земята. Когато вдигнах очи, за да видя в какво съм се ударила, над мен се бе надвесил Нон. Зад гърба му се тълпяха Клетъс Луун с омотано в бинтове лице, неколцина приятели на Клетъс и Тед Ракспорт, който вече бе спечелил днешния си мач, поваляйки в безсъзнание един мускулест Ковач от комините. Аз наблюдавах мача и останах впечатлена. Ракспорт показа неподозирана сила и ловкост, съумявайки да обърне грубата сила на Ковача срещу него самия. Сега той ми се усмихваше през кривите си зъби, но моето внимание бе насочено другаде.

Гледах Нон, който ми се стори огромен – почти толкова голям, колкото Кобълите от предната нощ. Носеше металния си нагръдник, което според мен бе против правилата на Дуелума.

Вдлъбнатината, оставена от мен, още личеше. Той я поглади с ръка и се приведе още по-ниско, за да го чуя добре.

– Е, този път ми падна в ръчичките, Вега. Ако бях на теб, отсега щях да си запазя място в Приюта. – Той размаха юмрук пред лицето ми и добави: – Не забравяй да си преброиш зъбите, преди да излезеш в квадрата. Така ще знаеш колко да събираш в прахта, когато приключа с теб.

Ракспорт, Клетъс и останалите намериха последната забележка за безумно духовита и се запревиваха от смях, докато аз се изправях на омекналите си крака. Чудех се дали имам време да притичам до вкъщи и да взема Дестин, преди да е прозвучал следващият гонг.

Устата ми бе пресъхнала, сякаш пълна с пясък. Досега не бях поглеждала към официалната трибуна. Когато се обърнах натам, видях Тансий и още неколцина големци, но от Моригон и Джон нямаше и следа. Е, поне тя нямаше да има удоволствието да наблюдава как Нон ме прави на пестил.

Хари Две подскачаше около мен и аз се опитах да му обясня, че не бива да напада противника ми, докато се бием, но накрая прошепнах в ухото му:

– И все пак, когато мачът приключи и аз съм тръшната на земята, се чувствай свободен да си гризнеш от него колкото щеш.

Той вече тежеше към четирийсет килограма, без нито грам тлъстина, а предните му зъби бяха дълги колкото показалеца ми. Сега ме погледна, като наклони разбиращо глава. Стори ми се, че дори се усмихна. Обичах това куче с цялото си сърце.

Когато пристъпих в очертанията на квадрата, се озърнах и видях Делф да накуцва отстрани, подпирайки се на тоягата, с привързана на гърдите ръка. Опита да ми кимне насърчително, но щом погледна към Нон, който се зададе откъм противоположния ъгъл, лицето му придоби израз на мрачно примирение.

Реферът започна да ни дава инструкциите. Аз преглътнах мъчително и го попитах дали Нон не трябва все пак да махне металния си нагръдник.

– Освен ако не го свали и не започне да те бие с него, всичко си е напълно по правилата – увери ме той.

– Ами ако ме удари с него така, че да ме убие? – сопнах се ядно.

– Тогава ще бъде санкциониран подобаващо.

– Но ти пак ще си мъртва – изсмя се Нон.

– Без пререкания – предупреди го реферът, дребен, съсухрен Уъг на име Сайлъс. Подозирах, че не вижда твърде добре, защото, докато ни говореше, погледът му бе фокусиран някъде встрани. – Хайде, искам от вас хубав, чист бой – добави, взирайки се на педя вляво от мен.

Нон изпука кокалчетата на пръстите си. Аз също опитах да изпукам моите, но успях само да си навехна кутрето и изписках от болка. Нон се ухили.

Гонгът удари и той връхлетя насреща ми като хала. Инстинктивно отстъпих назад и встрани, но в последния момент му подложих един от дългите си крака. Той се препъна в пищяла ми, от което усетих разтърсване в цялото тяло, и се стовари като огромно дърво. Надигна се и се извърна побеснял, с кръвясали очи. Нападна ме отново и аз пак му се изплъзнах. Но знаех колко дълго ще мога да продължа така. Все някога щях да остана без сили и тогава само един негов удар щеше да е достатъчен, за да ме довърши. Отново съжалих, задето не бях взела Дестин със себе си.

– Престани да се размотаваш, глупава Женска – изръмжа той. – Тук си за да се биеш, а не да подскачаш като пощръкляла кобилка. – Но от запъхтения начин, по който го каза, ме осени неочаквана идея. Тежкият нагръдник явно спъваше движенията му и необходимостта да ме гони го изморяваше по-бързо, отколкото бе очаквал.

При поредната му атака го оставих да ме приближи на милиметри, преди да се хвърля встрани. Тренировките с торбите камъни под ръководството на Делф действително се отплащаха. Чувствах се лека и пъргава. И силна, дори без Дестин.