Дейвид Балдачи - Довършителката

– Всъщност, никой не те е питал, Тадеус Кичън – не издържах аз.

Междувременно Делф се бе вторачил право в мен и лицето му изразяваше смесица от емоции, но за мен основната, която се открояваше сред тях, бе разочарование. Разочарование от немарливата ми работа. То се стовари отгоре ми със сила, по-голяма дори от тази, с която трупите бяха премазали баща му. Съзнанието ми бе така обсебено, че дори не чух как един от Знахарите нарежда пострадалият да бъде откаран в Болницата.

Дойде каруца, теглена от як Слеп, и Дъф, вече в безсъзнание, бе натоварен на нея. Аз помагах на останалите да го качат, докато Делф само стоеше и гледаше безпомощно отстрани. Накрая го сграбчих за ръката и му казах:

– Ти върви с баща си. Аз ей сега ще дойда.

Щом каруцата се отдалечи, отидох до мястото на срутването. Няколко Уъга оглеждаха купчината паднали греди, но аз съсредоточих вниманието си върху металната лента. Можех ясно да видя върху нея инициалите си – отпечатвах ги на всяка една, която излизаше от ръцете ми. Но тази тук беше разкъсана на две неравни парчета. Не можех да си представя как е възможно това. В спецификациите всичко бе подробно пресметнато, а аз ги следвах по-съвестно отвсякога по простата причина, че добре знаех какъв огромен товар ще трябва да носят.

Но когато коленичих, за да видя по-добре, ченето ми увисна. Върху лентата бяха добавени две нови отверстия, при това значително по-широки от онези, които пробивахме във фабриката – с около десет сантиметра, по моя груба преценка. Разкъсването минаваше точно през средата на едно от тях. За мен бе кристално ясно, че именно това е причината за отслабването на целия елемент.

– Ето, тук се вижда къде се е скъсало – викна Кичън, сочейки през рамото ми.

– Кой е добавил тези дупки и ги е направил по-големи от останалите? – изгледах го раздразнено.

Той се надвеси и се почеса озадачено по тила.

– Да пукна дано, наистина са по-големи.

– И не са правени в Комините. Откъде са се взели тогава? – настоях аз.

Към нас се присъедини друг Уъг, малко по-висок от мен, с четинеста брада и едри, възлести ръце. Бях го виждала из Горчилище, но не знаех името му.

– Конструктивна промяна – рече важно той.

– И защо? – попитах.

– Защото така се разтягат, ето защо. И всяка една може да захване повече трупи. Просто, нали? Сами им правим новите отвори, тук на място.

– Но от това якостта им намалява. А и те поначало не са предназначени да носят толкова много греди – посочих бъркотията от натрошен дървен материал върху земята. Изправих се и го изгледах сурово. – Спецификациите не бива да се променят.

Той изду гърди и като подпъхна палци под връвта, която крепеше панталоните му, изфуча:

– Какво ти разбира пък една Женска?

– Аз изработвам лентите в Комините – отсякох. – Аз съм Довършителката. – Погледнах нагоре към Стената. – Колко още такива ленти сте използвали? – Той не отговори. – Сграбчих го за яката и го разтърсих яростно. – Колко още?

– Ей – облещи се Уъгът, – ти да не си оная Женска от Дуелума?

– Същата, дето днес наби Нон – вметна Кичън, поглеждайки ме плахо.

– Колко още?! – изкрещях.

– Още много – обади се спокоен глас.

Обърнах се и я видях пред себе си, облечена в сияйното си наметало, като бяла перла сред море от тор.

– Остави бедния Хенри на мира, Вега – рече Моригон. – Не мисля, че заслужава да бъде удушен само задето си върши работата.

Пуснах „бедния“ Хенри и я доближих.

– Знаеш ли какво се е случило с Дъф? – попитах. Имах чувството, че главата ми ще се разцепи на две от напрежение.

– Бях надлежно информирана за злощастния инцидент. Ще отида да го посетя в Болницата.

– Ако е още жив – процедих.

Друг Уъг отиде до нея и й подаде руло пергамент и перодръжка. Тя го прегледа, отбеляза нещо върху него и накрая постави витиеватия си подпис, който зае почти половин педя. Даде ми знак да я последвам и двете се отдалечихме встрани.

– Говорихме за саможертвите, Вега. Виждам, че все още не си усвоила този урок така добре, както би ми се искало.

– Онзи, който е подменил конструкцията на лентите, е отговорен за случилото се с Дъф – размахах пръст под изящната и брадичка. – Негодникът заслужава да бъде пратен във Валхал.

– Странно, че тъкмо ти настояваш за това – отвърна тя, поглеждайки вляво от себе си.

Проследих погледа й и видях не друг, а собствения си брат, седнал върху импровизирана платформа зад наклонено бюро, отрупано с планове и чертежи. За втори път през последните няколко минути челюстта ми увисна.