Дейвид Балдачи - Довършителката

Пристъпих прага и не можах да повярвам на очите си. В цялото грамадно помещение нямаше нито една книга, нито пък рафт, върху който да се постави. Вместо това се бяха появили огледала, високи от пода до тавана. Всички те бяха еднакви и ми се сториха познати със своите рамки, богато украсени с причудливи преплетени влечуги.

Тръснах глава, за да се фокусирам. Почти бях забравила целта на идването си тук. Прерових всяко кътче на стаята, но накрая се изправих, обезсърчена и разочарована. Едва тогава нещо превлече вниманието ми в най-близкото огледало. Нищо не можеше да ме подготви за образа, който видях.

– Куентин! – изкрещях.

Куентин Хърмс бе там вътре и тичаше, за да спаси живота си. По заобикалящия го пейзаж разбрах, че трябва да се намира дълбоко в дебрите на Мочурището. Никъде около селото нямаше подобни местности, дървета или растения. Когато погледнах, за да видя какво го гони, кръвта ми се смръзна.

Това бе не един, а цяла глутница Фрекове – огромни, подобни на вълци създания с източени муцуни и зъби като кинжали. Те бяха свирепи зверове. Веднъж в Горчилище бяха докарали един, убит с морта, след като бе ухапал случаен дървар. Освен че бяха остри, зъбите явно съдържаха отрова, от която се полудяваше. Четири дни след инцидента, пострадалият Уъг се хвърли от прозореца на Болницата и загина на място.

Викнах на Куентин да не спира, макар да знаех добре, че никой не може да надбяга Фрек. В следващия миг той се обърна и ме погледна.

И двете му очи бяха на местата си!

Какво тогава ни беше показал Тансий в Камбанарията? Очевидно поредната инсценировка. Дори той самият отчасти го призна, когато по-рано ми каза на арената, че в Горчилище има много неща, от които да се боим, но Кръвниците не са сред тях. И все пак дали картината, разкриваща се сега пред мен, бе истина?

Не след дълго тя се замъгли и огледалото пред мен отново се превърна в обикновено стъкло, в което виждах отражението си. В първия момент се озърнах уплашено, боейки се, че съм попаднала вътре и Фрековете са около мен. Но бях сама, сред тишината на стаята.

Бедният Куентин. Нямаше как да оцелее от тази гонитба. Сърцето ми се сви, но после ми хрумна друга, по-ободряваща мисъл. Аз, за разлика от него, можех да летя! Можех да прелетя над цялото Мочурище. Върху лицето ми трепна плаха усмивка, която се отрази в следващото огледало, към което пристъпих. И в следващата секунда се вцепених.

Той беше там, в огледалото, само на сантиметри от ръката ми. Целебният камък! Отначало заподозрях, че е от клопките, с каквито Комините щедро ме обсипваха напоследък. Но после се сетих за Делф, надвесен над своя баща в ужасяващо очакване, и за своето обещание да му отнеса същия този предмет, което сега беше пред мен. Каквото и да ми струваше, трябваше да опитам. Не можех да се върна с празни ръце – не и преди да съм сторила всичко по силите си, за да успея.

Протегнах предпазливо ръка, докоснах хладното стъкло и веднага отдръпнах пръсти, макар да не се бе случило нищо стряскащо. Проклинайки малодушието си, го докоснах отново. То бе твърдо, както се полагаше на едно огледало, и напълно непроницаемо, освен ако не решах да го строша. Зачудих се дали да не използвам Мълнията за целта, но бързо се отказах. Нейната енергия можеше да разруши и самия Камък.

После си спомних как бях поправила онзи прозорец в къщата си. Взрях се в огледалото и си представих, че то е просто преграда от вода. Че само изглежда плътно, но всъщност не е. Фокусирах цялото си съзнание върху тази идея.

Посегнах отново и дланта ми премина през стъклото. Изпълни ме чувство на възторг. Бях го направила отново! Може би действително ставах като онази магьосница, спомената от Еон.

Пръстите ми се сключиха около Камъка, усещайки неговата твърдост и хладина. Но тържеството ми бе краткотрайно. Нещо ме сграбчи за китката и ме откъсна от пода, вкарвайки ме с главата напред в огледалото. Приземих се върху гладка повърхност и моментално скочих, готова да се отбранявам. Отвсякъде ме обгръщаше мрак – рязка промяна в сравнение с добре осветената стая, в която се намирах допреди малко.

Пъхнах Камъка в джоба си и се ослушах. Нещо бавно приближаваше към мен. Измъкнах Мълнията и пожелах да се уголеми. За първи път обаче това не се случи. Тя продължаваше да лежи върху сребристата ми ръкавица като безполезно късче дърво. Прибрах я обратно и подскочих, опитвайки се да излетя, но напразно – Дестин явно също беше лишена от своите сили. Преглътнах буцата в гърлото си. Каквото и да се задаваше, трябваше да го посрещна с голи ръце.