Дейвид Балдачи - Довършителката

Скоро различих смътен силует, една идея по-светъл от тъмнината наоколо. Стиснах зъби и го зачаках да се приближи. И за сетен път останах дълбоко изненадана.

Това бе Младок – но неприличащ на нищо, което бях виждала преди. Беше облечен само с платнена пеленка, имаше рядка косица, а кожата му преливаше в перленобяло. Вече можех добре да видя чертите му, които бяха като на ангел. Въпреки това останах нащрек, защото знаех, че сладостта лесно може да добие чудовищен облик – Моригон бе нагледен пример за това.

Съществото дойде на около метър от мен, спря и ме погледна. Усетих, че сърцето ми омеква, защото ъгълчетата на малката му устица увиснаха, а очите му се присвиха и от тях бликнаха сълзи. После то проплака на глас и тогава се случи нещо наистина удивително.

Чертите му започнаха да се променят и то взе да прилича на обикновен мъничък Уъг. Когато трансформацията приключи, ахнах от почуда. Това бе брат ми Джон, на възраст около три Сесии. Той заплака отново, но щом протегнах ръка да го утеша, се отдръпна назад.

– Всичко е наред, Джон – промълвих ласкаво. – Ще те измъкна оттук. – Нищо от това, естествено, нямаше смисъл. Изключено бе Джон да се намира в огледалото, още повече като пеленаче. Но тук вътре мозъкът ми сякаш не работеше много добре. Посегнах отново и той пак се сви плахо. Тази недоверчивост от негова страна разсея и последните ми подозрения. Хвърлих се към него и го улових здраво за ръката.

Очите му се вдигнаха към мен и сълзите в тях секнаха.

– Вега?

– Аз съм – кимнах. – Не бой се, ще се измъкнем. Всичко е наред.

Единственото ми предположение беше, че Моригон по някакъв начин го е затворила тук, за да си отмъсти на мен. Трябваше да потърся изход, затова пуснах ръката му. Или поне се опитах. Когато погледнах надолу, ме побиха тръпки. Неговите пръсти се бяха слели с моите и вече представляваха част от тях. Дръпнах се ужасена, но единственото, което постигнах, бе да повдигна Джон от пода. Другата му ръка се стрелна и ме сграбчи за рамото.

Мигновено почувствах нещо като пробождане и видях как тя преминава през наметката и се сраства с плътта ми. Лицето му бе непосредствено до моето, но това вече не беше Джон, а най-противното, отвратително същество, което бях виждала. Приличаше на гниещ скелет, с парцали разкапваща се кожа, висящи тук и там. Очните му кухини, в които нямаше очи, излъчваха вълни от тъмен пламък. С всяка нова вълна усещах болка да преминава по цялото ми тяло. Зъбите му бяха черни и то се хилеше като свиреп демон, току-що постигнал триумф.

Изпищях, обърнах се и побягнах. Това обаче само позволи на съществото да обвие малките си крака около кръста ми. Изпитах отново пробождане, но не спирах да тичам. Не знам къде очаквах да стигна. Исках просто да се върна обратно през огледалото, но нямах представа как да го сторя. Съществото продължаваше да се слива с гърба ми и тогава се случи нещо необичайно. Изведнъж ми се стори, че тежа цял тон. Не можех да остана права, коленете ми се подгъваха. Подпрях се на длани, а после забих лице в земята. Носът ми се счупи с пращене, раненото ми око се затвори съвсем. Един избит зъб падна от устата ми.

Нещото вече беше върху главата ми и пръстите му, подобно на пипала, обхващаха черепа ми. Но дълбоко се лъжех, че това е най-лошото, което може да ми се случи. Скоро в съзнанието ми започна да се надига мрак, толкова пълен и всепроникващ, че се почувствах парализирана. Помислих, че ослепявам, и от гърдите ми се изтръгна болезнен стон. После пред погледа ми избухна видение – и то такова, че ме накара да се моля мракът да се върне обратно.

Всеки кошмар, който някога бях имала, ме връхлетя, усилен хилядократно. От най-ранните ми спомени до последните минути от живота ми, всяко късче мъчителен спомен експлодира и се стовари върху мен с тежестта на хиляди Колоси.

После дори и тези ужасяващи видения бяха разпръснати от образи, които не бях виждала преди, но които сега наводняваха мозъка ми.

Всички, които бях обичала – родителите ми, Върджил, Калиопа, Джон – бягаха от мен. Аз се мъчех да ги настигна, но една змия изскочи от черна дупка в земята, обви се около глезена ми и започна да ме завлича в дупката. Завиках за помощ, но семейството ми само побягна още по-бързо. Сетне картината се смени и се появи Кроун. Той вдигна високо огромна брадва и когато я стовари, върху ешафода се търкулнаха две глави – моята и на Делф. Те застанаха една срещу друга, гледайки се с безжизнените си очи.

След това се озовах край леглата на родителите си в Приюта. Посегнах към тях, но ръката ми беше като огнен език. Щом ги докоснах, те избухнаха в пламъци и запищяха, мъчейки се да се отскубнат, но не можеха. Плътта им се овъгли и започна да капе, докато останаха само голите им кости, които накрая също се разпаднаха. Но писъците им не замлъкнаха, а продължиха да кънтят, забивайки се като кинжали между ребрата ми.