Дейвид Балдачи - Довършителката

Последният образ беше най-мъчителен. Яздех летящ жребец, облечена от глава до пети в ризница като Женската, която бях видяла. Кипеше битка и аз държах меч в едната ръка и Мълнията в другата. Отляво и отдясно падаха тела, докато си проправях път през пълчище от врагове. И после нещо ме удари право в гърдите. Светлина, която ме прониза и излезе откъм гърба ми. Болката беше неописуема.

Погледнах надолу и видях раната. Смъртоносната рана. В следващия миг започнах да падам от небето – надолу... надолу... надолу...

Опитах да изпищя, но от гърлото ми не излезе глас. Усетих как съществото върху гърба ми затяга хватката си. Замахнах назад да го ударя, но удряйки го, удрях единствено себе си. А си бях мислила, че Дуелумът е труден. Хиляди пъти бих предпочела Нон да скача върху мен пред това тук. То бе толкова ужасно, че исках единствено да умра.

Съществото ме стискаше толкова силно, че едва дишах. Гърдите ми се повдигаха във все по-стесняващо се пространство. Знаех, че скоро няма да мога да ги повдигна въобще, но не ме беше грижа. Вече не изпитвах желание да живея. Образите постепенно се смаляваха и ставаха по-тъмни, но силата им растеше с всеки изминал миг. Сякаш се разпадах отвътре навън.

Не съм сигурна откъде ми дойде следващата идея. Осъществих я почти несъзнателно. Ръката ми се пресегна надолу. Дишането ми вече бе толкова затруднено, че всеки дъх можеше да ми бъде последният. Въпреки смазващата тежест, която изпитвах, успях да откача Дестин от кръста си.

Спомних си думите на Еон. Той ми бе казал как е направена веригата. Но бе споменал и още нещо.

Че тя е абсолютно неразрушима. Е, сега предстоеше да проверя.

Сграбчих я с двете си ръце, които сега, естествено, бяха част от ръцете на съществото. Вдигнах я нагоре и я преметнах около врата му, след което опънах с всички сили. Тя, на свой ред, повтори движението ми – омота се още веднъж и се стегна още по-здраво. Ако това не помогнеше, бях изгубена. Дърпах краищата и с всяка капка сила, която ми бе останала.

Чух гъргорещ звук – първият, който съществото издаваше, откакто бе спряло да плаче.

Следващото, което видях, отначало ме изпълни с ужас, а после с облекчение. Веригата се отпусна, защото вече нямаше какво да държи. Главата на изчадието тупна на пода пред мен, после подскочи и застина. Бавно, сантиметър по сантиметър, тялото му започна да се отделя от моето. Бяха нужни три мъчително дълги минути, за да се отлепи напълно. Съзнанието ми се проясни и аз се изправих върху разтрепераните си крака.

Не исках да поглеждам съществото, което едва не ме бе убило, защото се боях да не се е превърнало отново в Джон, но накрая се насилих да видя трупа му. Страхът ми бе напразен – черните останки се съсухряха и разпадаха пред очите ми.

Не можех да издържа повече на гледката. Обърнах се и побягнах с всички сили. Вече виждах накъде отивам, защото мракът наоколо бе започнал да се вдига. Зловещият ми нападател сякаш поглъщаше цялата чернота в себе си, позволявайки на светлината да засияе отново.

Точно пред себе си виждах своето отражение. Засилих се и скочих с протегнати напред ръце. Прелетях през огледалото и се претърколих върху твърдия мраморен под. Веднага се изправих и се огледах наоколо. Огледалата започваха да бледнеят и изчезват. След минута наоколо останаха само голи стени. Но този път успях да разгледам добре рамките им. И да се досетя къде съм виждала такива.

С Целебния камък, скътан сигурно в джоба ми, се затичах надолу по стъпалата. Достигнах страничната врата на Комините и изскочих навън. Дестин, възвърнала напълно своите способности извън огледалното пространство, ме издигна вихрено във въздуха. Знаех, че трябва да се завърна в Болницата час по-скоро.

Приземих се толкова близо, колкото ми позволяваше благоразумието и преодолях останалото разстояние тичешком. Блъснах широките двойни врати и се завтекох по коридора. Влязох запъхтяно в стаята на Дъф и отметнах провесената от тавана завеса, която осигуряваше на пострадалия известно уединение.

После се заковах на място. Леглото бе празно. Стаята бе празна. Делф и баща му ги нямаше. Хукнах обратно, а в главата ми прехвърчаха мисли, една от друга по-ужасяващи. Наоколо не се забелязваха Сестри, нито Знахари, затова започнах да отварям всички врати подред.

Отвътре ме гледаха сепнато Уъгове с различни болежки и наранявания. Бинтовани глави, гипсирани крака, висящи на превръзки ръце – но никой от тях не беше Дъф. Повечето вероятно бяха пострадали на строежа на Стената, но не така тежко като него.