Дейвид Балдачи - Довършителката

Ето защо повечето семейства предпочитаха сами да се грижат за болните си. Рани и ожулвания, счупени кости и други неразположения се церяха у дома, край огнището. Така само пострадалите с най-сериозни травми стигаха до Болницата и нерядко следващата им спирка бе Светият парцел.

Докато преминавах през широките двери, украсени със змия и перо, символизиращи дявол знае какво, насреща ми се появи Сестра в сива престилка и бяло боне на главата. Обясних и коя съм и защо съм дошла и тя кимна съчувствено, което според мен не вещаеше нищо добро за съдбата на Дъф.

Докато я следвах през тесните, тъмни коридори, от всички страни се носеха стенания, примесени с по някой и друг писък. През една открехната врата видях лежащия Нон, уловил се за бинтованата глава. Край леглото му се бяха събрали Роман Пикус, Какус и Клетъс Луун, както и един Знахар в бяла престилка, който тъкмо казваше:

– Нямаш трайни увреждания, Нон. Седмица-две почивка и пак ще станеш като нов.

Скръцнах със зъби и продължих напред, устоявайки на изкушението да вляза вътре и да довърша проклетника.

Стаята на Дъф се намираше в самия край на коридора. Отвътре се носеха тихи ридания. Сърцето ми слезе в петите и леко ми прилоша. Поблагодарих на Сестрата и тя ме остави. Застанах пред вратата, мъчейки се да се подготвя за онова, което ме чакаше вътре. Зарекох се, че каквото и да е, Делф и аз ще го преодолеем рамо до рамо.

Натиснах леко бравата и влязох. Делф се беше привел над леглото с обляно в сълзи лице. Баща му лежеше със затворени очи, а гърдите му се повдигаха с тревожна неравномерност. Пристъпих тихо напред, докато не се озовах при тях.

– Как е той? – попитах шепнешком.

– Зна-знахарят току-що беше тук. Каза, че тря-трябвало да се отрежат.

– Кое? Краката му?

Делф кимна, подсмърчайки.

– Ка-каза още, че това бил единственият му шанс да се ра-размине със Светия парцел. Нищо не разбирам, Ве-Ве-Вега Джейн, но т-той така каза.

При стреса, който изживяваше, не бе чудно, че отново заеква. Сложих длан върху неговата и я стиснах.

– Кога ще го направят?

– Ско-скоро.

Сграбчих ръката му още по-здраво.

– Делф, аз ще отида да взема Камъка. – Той ме изгледа озадачено. – Целебния камък – поясних полугласно. – С него ще го излекувам, преди да се усети.

– Не, Ве-Вега Джейн. Твърде опасно е.

– Държа да поправя нещата.

– То-тогава и аз ще дойда.

– Не, ти трябва да стоиш тук, при него. – Сведох очи към бедния Дъф, съобразявайки бързо. – Ако Знахарите дойдат, преди да съм се върнала, опитай на всяка цена да ги забавиш.

– Н-но те казаха, ч-че можело да умре.

– Знам, Делф – отсякох. – Знам – добавих вече по-спокойно. – Просто ми дай малко време. Ще сторя всичко по силите си.

И се втурнах навън с усещането, че съм недостойна да оставам повече в тяхната компания.

Знаех, че не бива да губя нито минута. Знахарите можеха всеки миг да се появят, да отведат Дъф и да ампутират краката му, а се съмнявах, че Делф разполага с нужните средства да им се противопостави. Стигнах тичешком до къщата си на Долната улица, взех Дестин и Мълнията и се втурнах отново навън, оставяйки Хари Две у дома. Нямах намерение да рискувам живота на повече Уъгове или животни чрез своите действия. Без да се замислям, се засилих и полетях в небето. Знаех, че поемам риск, правейки го по светло, но мисията ми беше по-важна.

Комините бяха затворени този ден заради Дуелума. Кацнах на двайсетина метра от страничната врата и я отключих с инструментите си. Не знаех какво ме очаква вътре – предния път също не се бе мръкнало съвсем, но Кобълът въпреки това ни нападна.

Върнах се обратно, както преди, през първия етаж, но не открих нищо. Надникнах дори в офиса на Домитар, в случай че той е открил Камъка. После се качих по стълбите, стигнах до края на коридора и без особено учудване видях, че стената, която бях пробила с Мълнията, е напълно поправена.

Сложих ръкавицата и извадих копието от джоба си. Уголемих го с помощта на мисълта си, прицелих се и го метнах. Както и предния път, се разнесе взрив и пред погледа ми се разкриха черните мраморни стъпала. Огледах ги набързо – белият камък щеше да се откроява ясно на абаносовия им фон, ако го бях изтървала на влизане или излизане, но пак не открих нищо.

На горната площадка поспрях, взирайки се в надписа над входа: Зала на истината. Тъкмо сега не се нуждаех от истината. Трябваше ми само Целебният камък.