Дейвид Балдачи - Довършителката

– Е, успех на третия кръг – пожела ми любезно той на раздяла.

Загледах го, учудена, че изобщо си прави труда да се занимава с мен.

– Нима очаквате да продължа да побеждавам?

– Не знам, Вега.

– А защо ви е грижа?

– Грижа ме е за всички Уъгморти – отвърна той, примигвайки от прямотата на въпроса.

– Дори и за тези, обвинени в измяна?

– Откровеността ти понякога е впечатляваща, Вега.

– Аз не съм предателка. Вярно, държах книгата и картата, но нямаше да ги използвам срещу интересите на селото. Никога.

Той се взря внимателно в чертите ми.

– Ти си чудесен боец, Вега. Ако всички Уъгове умееха да се сражават като теб, нямаше защо да се притесняваме от вражеско нашествие.

– Или просто Моригон можеше да използва свръхестествените си способности, за да превърне тъй наречените Кръвници в синкава мъгла и да я разпръсне с едно махване на грациозната си ръка.

Нямах представа защо казвам това, нито знаех каква ще бъде реакцията му. И все пак отговорът му ме изненада.

– В Горчилище има много неща, от които да се боим, Вега. Но това не е едно от тях.

Зяпнах го, мъчейки се да разтълкувам точния смисъл на думите.

– Е, не забравяй да се лекуваш – каза той. – Искаме те в най-добра форма за следващото състезание. – После ускори крачка и се изгуби сред навалицата.

Аз поспрях, бръкнах в джоба си и по лицето ми бавно се разля усмивка. Пред будката за залагания се виеше дълга опашка, но тъкмо сега търпението ми бе неизчерпаемо.

Щом дойде моят ред, протегнах билетчето си на Личис Макгий. Очаквах да направи кисела физиономия, но останах излъгана. Вместо това той доволно отброи цяла шепа монети от една претъпкана торба и ми ги подаде с думите:

– Днес направих малко състояние Вега. Всеки Уъг в селото залагаше срещу теб.

– Не всеки – произнесе някой зад гърба ми. Обърнах се и видях Делф, който също държеше късче пергамент с моето име.

– Е, Личис – подхвърлих, докато прибирах печалбата си, – ще ме поканиш ли за кръстница?

– Че откъде-накъде? – повдигна учудено вежди той.

– Нали каза, че ако победя, вече ще се казваш Алвис Алкумус.

После двамата с Делф си тръгнахме, кикотейки се, а Хари Две въртеше опашка край нас.

– Напред към следващия кръг – потупа ме по гърба Делф, макар да изглеждаше малко тъжен, задето се е разминал с възможността да поотупа Нон. – Остават ти само още три и ще си шампион.

– Не съм сигурна, че ще издържа толкова много – отвърнах, поглеждайки го изпод полузатворения си клепач. И действително имах чувството, че триковете и стратегиите ми са на привършване.

Куцукахме редом по улицата върху изстрадалите си крака, когато насреща ни се зададе тичешком един Уъг на име Тадеус Кичън. Той работеше на Мелницата заедно с Делф и имаше трима Младоци. Лицето му бе пребледняло и едва си поемаше дъх.

– Делф, трябва да дойдеш веднага – избъбри запъхтяно.

– Защо, какво се е случило? – попита разтревожено Делф.

– Баща ти... Стана ужасна злополука на Стената. – После се обърна и се втурна обратно.

Делф начаса захвърли тоягата, на която се подпираше, и забравил за раните си, се понесе с пълна скорост, следван от кучето и мен.

Ужасна злополука.

Това бяха думите на Тадеус Кичън.

И все пак те не ни подготвиха за гледката, която ни очакваше.

Дъф Делфия лежеше върху няколко дъски пред огромната и уродлива Стена, която вече ми изглеждаше не по-малко зла и противна от всяко чудовище, което бях срещала. Делф се втурна и коленичи до пострадалия. От пръв поглед се виждаше, че краката му са сплескани като пихтия. Той целият се гърчеше, обезумял от болка, докато двама Знахари се трудеха трескаво над него с инструментите, превръзките и мехлемите си.

– Тук съм – улови го Делф за ръката. – Тук съм, татко.

– Какво се е случило? – попитах.

– Цял ред талпи се срина ей оттам – посочи Кичън, който стоеше зад мен. – Затисна му краката, навсякъде се разхвърчаха кръв и кости. Никога не съм виждал такова нещо, направо страх да те хване. И най-отвратителното беше, че...

– Добре, добре, схващам идеята – вдигнах ръка, обръщайки се притеснено към Делф.

Погледнах към зейналата дупка високо в горния край на Стената.

– Как, по дяволите, стана това?

– Една от металните ленти се скъса, ето как.

Извърнах глава толкова рязко, че щях да си счупя врата.

Метална лента да се скъса? От онези, които изработвах аз?

– Колко пъти повтарям, ама няма кой да слуша – продължаваше с назидателен тон Кичън. – Щураме се тук като обезумели, затова сме я втасали като кучето на нивата. Ранени Уъгове. Смачкани Уъгове. Загинали Уъгове. И за какво? За няколко побити кола, дето ще удържат Кръвниците толкова, колкото и моята Женска с точилката си. Чавка му е изпила акъла на оня, дето е измислил цялата работа, мен ако питате, ама нейсе.