Дейвид Балдачи - Довършителката

– Джон е подменил конструкцията? – успях да промълвя задавено. Гласът ми сякаш се бе изгубил, заедно със самоувереността.

– Той направи изчисленията и се произнесе, че е безопасно – отвърна Моригон така спокойно, сякаш диктуваше рецепта за курабийки.

От самодоволното и отношение гневът ми кипна с нова сила.

– Е, ето доказателството колко е безопасно – рекох, сочейки към натрошените отломки. – Джон може да е гениален, но никога през живота си не е построил дори кучешка колиба. – Гласът ми се извиси. – Не може да очаквате, че ще го хвърлите направо в дълбокото и няма да допуска грешки. Не е честно да искате това от него.

– Никой не го е искал, напротив. При начинание от подобен мащаб грешките са неизбежни. Трябва да се учим от тях и да вървим напред.

– Ами Дъф?

– Ще бъде сторено всичко необходимо за облекчаване на положението на господин Делфия.

– Но той е зверообучител! Как ще упражнява професията си без крака?

– Сигурна съм, че Съветът ще му отпусне пенсия по инвалидност.

– Ами самочувствието му? Любовта към работата? Нима те могат да бъдат изкупени с няколко жалки монети?

В очите ми избиха сълзи, защото единственото, за което можех да мисля, бе злощастното изражение на Делф, разочарованието в погледа му. Сякаш аз го бях подвела, аз бях отнела краката на неговия баща, а нищо чудно и живота му.

– В момента си под влияние на емоциите, Вега. Не може да се очаква да мислиш трезво при тези обстоятелства.

При вида на царствената и, снизходителна физиономия и тези очи, които сякаш дефинираха самото понятие за надменност, емоциите ми отведнъж се охладиха и аз започнах да мисля напълно ясно въпреки хаоса, бушуващ в съзнанието ми.

– Аз също съм те виждала под влияние на емоциите, Моригон – изрекох с тон, не по-малко овладян от нейния. – Прекрасната ти червена коса стърчеше на всички страни, скъпата ти наметка беше изпоцапана, а в очите ти имаше не просто сълзи, а страх. Истински страх. Видях това и още много други неща.

Забелязах, че дясната и буза едва забележимо потрепна, но продължих, най-вече защото думите сами се лееха от устата ми.

– И в случай че ти е убягнало от вниманието, прозорецът на къщата ми вече не е счупен. След като ти излетя сред своя шлейф от синя светлина, аз го поправих само с едно махване на ръката. Помислих си го и то се случи. И твоите умения ли са такива? Защото Тансий не пожела да се разпростира по темата, когато попитах.

Очаквах, че ще замахне и ще ме зашлеви през лицето. Но вместо това тя просто се обърна и си тръгна. Мълнията не беше у мен, инак имах чувството, че с удоволствие бих я запратила подире й.

Погледнах към Джон, който вглъбено разглеждаше чертежите и нанасяше бележки и корекции със своята перодръжка, проектирайки най-прекрасната Стена на света. Ентусиазмът му бе колкото възхитителен, толкова и ужасен за гледане. Върнах се при Кичън и Хенри.

– Ако той ви нареди да правите още дупки в лентите, не му се подчинявайте. Ясно ли е?

– И коя си ти, че да раздаваш заповеди, Женска? – попита с негодувание Хенри, обхождайки с очи прашните ми дрехи и все още окървавеното ми и подуто лице.

Кичън отстъпи благоразумно назад, несъмнено забелязал свирепото ми изражение. Яростта ми бе такава, че усетих невероятен прилив на енергия, извиращ сякаш от самата ми душа. Можех единствено да се надявам, че ще успея да я удържа. Свих ръката си в юмрук и го поднесох на милиметри от брадичката на Хенри. Когато заговорих, гласът ми бе тих и равен, но излъчваше повече мощ от хиляда проповеди на Езекил.

– Нон ще прекара тази нощ в Болницата и се съмнявам, че ще доживее да види утрото. Всъщност изненадана съм, че още е жив, имайки предвид, че му пукнах черепа като яйце. – Хенри преглътна мъчително, сякаш очакваше, че погледът ми всеки миг ще стори същото и с неговия череп. – Ако разбера, че още една секция от Стената е поддала заради това, че някой е правил дупки в моите ленти – забих силно юмрука си в кокалестата му, брадясала скула, – ще дойда у вас и ще ти причиня десетократно повече от онова, което сторих на Нон. Достатъчно ясна ли съм, Мъжки?

Хенри понечи да отвърне нещо, но накрая успя само да кимне с глава, докато Кичън подсвирна тихо и изглеждаше напълно готов да си плюе на петите. Отдръпнах юмрука си, обърнах се и поех към Болницата толкова бързо, колкото можеха да ме носят треперещите ми нозе.

Болницата се намираше на половин километър от Приюта, за по-голямо удобство на злочестите Уъгове, които трябваше да сменят едното място с другото. Беше сурова сива сграда, мрачна и неприветлива, разположена в края на черен път. Дори ако някой имаше надежди за оцеляване, едва ли щеше да ги запази, след като зърне това ужасно място.