Дейвид Балдачи - Довършителката

– Залата на истината, Делф – успях да изрека с труд след малко. – Всички тези книги... Откъде са се взели? Няма начин да са за Горчилище. То просто не е толкова...

– Важно – довърши той вместо мен. – Не знам, Вега Джейн. Но във всички случаи, мисля, че е по-добре да се махаме. – И се упъти към стълбището.

Именно тогава чухме приближаващия звук. Делф се върна и застана до мен. Доколкото можех да преценя, не бяхме застрашени от атака на Джабити.

Това бе добре. Или поне така си мислех, докато не видях какво влиза през вратата.

После вече не бях способна на нищо друго, освен да пищя.

Което и сторих.

Когато създанието пристъпи в залата, огромното пространство изглеждаше твърде малко, за да го побере. Аз знаех точно какво е. Бях срещала описанието му в книгата на Хърмс за Мочурището. Но на живо то бе далеч по-ужасяващо от илюстрацията си.

Това беше Кобъл .

Не чак толкова голям, колкото Колосите, с които се бях сблъскала в чуждото минало, и все пак с чудовищни размери. Но не размерите бяха най-стряскащи. Той имаше три тела, всичките Мъжки, скачени едно с друго за раменете, с три глави и три чифта малки криле, израснали от мускулестите им плещи. Бе въоръжен с три саби и три брадви, а когато вдигнах очи към главите, видях едно и също изражение: омраза, подсилена от неистова ярост.

– Вие сте нарушители – изрече една от устите. Гласът и беше нещо средно между писък и удар на гръмотевица.

Исках да отвърна нещо, но гърлото ми се бе сковало от ужас.

– А наказанието за това е смърт – додаде Кобълът.

После направи крачка напред. Имах чувството, че мраморният под ще се натроши под неимоверната му тежест. Едва успях да дръпна Делф надолу, преди трите наточени брадви да профучат оттам, където допреди миг се намираха главите ни.

Те прелетяха през цялото помещение и се забиха в рафтовете на отсрещната стена. Оттам се посипаха книги и от отворените им страници стаята отново се изпълни с отприщено безумие.

Опитах се да игнорирам изчадията, носещи се покрай нас, но това не бе никак лесно. Една банши 4пищеше в самото ми ухо – и нейното описание също се намираше в книгата на Хърмс.

Потърсихме укритие зад най-близкия шкаф, но сабята на Кобъла разсече без усилие масивното дърво, преминавайки на милиметри от мен. Делф започна да мята книги по чудовището, което ги тъпчеше под краката си. За да се спася, се хвърлих встрани, плъзнах се по пода и съборих друг шкаф. Върху главата ми се посипа същински дъжд от томове, от които наизскачаха нови същества, малки и големи, духове на отдавна умрели Уъгове, както и форми толкова странни и ужасни, че не можех дори да ги разпозная. Стаята се пръскаше по шевовете, безсилна да удържи това кошмарно нашествие.

Надянах ръкавицата и извадих отново Мълнията. Прицелих се и я запратих право срещу Кобъла. Разнесе се гръм и се вдигна стена от дим. Когато той се разнесе, средното от трите тела вече го нямаше. Позволих си плаха въздишка на облекчение, но ето че останалите две тела, освободени от оковите на другаря си, се понесоха с рев насреща ми.

Озърнах се трескаво за Мълнията и видях как тя описва широка дъга, насочвайки се обратно към мен. Тогава единият от нападателите хвърли сабята си, която я улучи и я отклони встрани. Копието с пълна скорост се заби в редица шкафове, а те се прекатуриха и за мой ужас го затиснаха под себе си. Третият Кобъл вече почти ме беше достигнал, когато с периферното си зрение мярнах размазан силует.

– Делф, не! – изкрещях.

Той обаче или не чуваше, или не искаше да чуе. Стовари се с всичка сила върху дясното бедро на Кобъла. Съществото обаче бе толкова масивно, че въпреки целия му ръст и сила ефектът бе не по-значим от този на птичка, ударила се в гърба на Крет. Делф се стовари безчувствен на пода и преди да разбера какво става, Кобълът го сграбчи и го запокити като перце към отсрещния край на стаята. Наблюдавах го ужасена как прелита през цялата и дължина, размахал ръце и крака.

Затичах се към него, но бях заслепена от поредния кошмарен образ, изникнал от някоя книга пред самото ми лице. Препънах се и паднах, разминавайки се на косъм със свистящото острие на сабята.

Кобълът сега бе непосредствено над мен. Замахна за нов удар и тъкмо щеше да ме разполови като наденичка, когато аз се издигнах право нагоре и прелетях покрай него. Пъргавината бе единственото ми предимство срещу този чудовищен противник.