Дейвид Балдачи - Довършителката

Всички Уъгове бяха задължени да присъстват на откриването на този Дуелум. Това ми се видя малко странно предвид твърденията, че сме обкръжени от свирепи Кръвници, които само чакат да се нагостят с плътта ни. Аз се упътих натам още по изгрев-слънце. Бях опитала да поспя, но не ми се удаде, затова реших, че ще е по-добре да отида и да огледам обстановката.

Арената бе почти напълно заобиколена от високи дървета, избягнали, поне засега, сечта заради строежа на Стената. Наричаше се Четириъгълникът на Пекуотър – на името на Роналд Пекуотър, някогашен атлет и многократен шампион на Горчилище. Настилката и бе неравна, осеяна с вдлъбнатини, причинени от стоварването на безброй едри тела при предишните Дуелуми. В средата се издигаше дървена трибуна, където сядаха големците на селото. Зад трибуната на голямо табло бяха изписани имената на състезателите. Върху него пред очите на всички Уъгове се отразяваше и статистиката на надпреварата. За по-хазартните натури имаше и будка за залагания. Организаторът им, Роман Пикус, бе лишил мнозина Уъгове от припечелените им с труд и пот пари през Сесиите.

Оставих Дестин у дома, скрита под една дъска на пода. Вече от доста време я носех около кръста си и всички бяха свикнали да ме виждат с нея, но се притеснявах да не излетя неволно по средата на двубоя и така да издам тайната си.

Утрото бе ясно и топло, с чисто, синьо небе. С приближаването на началния час пеперудките в стомаха ми пърхаха все повече. Прехвърлях отново и отново в ума си нещата, научени от Делф. От тренировките чувствах тялото си жилаво и заякнало. Бях била Клетъс преди, но не и на Дуелум. Освен това през последната Сесия той бе израсъл и сега бе далеч по-едър от мен. Но въпреки всичко си оставаше отрепка, а аз не биваше да губя от една отрепка.

Към девет часа тълпите започнаха да се стичат. Някои Уъгове ми се усмихваха и подхвърляха насърчителни думи. Други обаче се правеха, че не ме забелязват. Ако се проведеше допитване, вероятно щеше да се окаже, че Горчилище е разделено наполовина по въпроса за моята вина или невинност. Мнозина Уъгове не ме смятаха за злодей, но просто приемаха на вяра всичко, което им казваше Съветът. Но естествено, имаше и такива които ме мразеха още отпреди да се озова във Валхал.

Пред будката на Роман Пикус се образува опашка – вероятно залагаха на това, че Клетъс Луун ще ме смаже от бой.

Видях Делф да пристига заедно с баща си, а не след дълго се появи и каретата на Богъл, от която слязоха Моригон, Тансий и Джон. Те отидоха да заемат местата си на трибуната заедно с останалите членове на Съвета. Зад тях се разположи групата от не толкова високопоставени Уъгове, сред които мярнах и Юлиус Домитар.

Делф се приближи и ме потупа по рамото.

– Как е настроението, Вега Джейн?

– Страхотно – излъгах. – Изгарям от нетърпение. – Последното не беше чиста лъжа. Исках да започнем час по-скоро, докато не ми е прилошало от напрежение. Повтарях си, че много ще се изложа, ако оповръщам Клетъс Луун още преди гонгът да е ударил. Макар че щеше да е забавно да се избълвам върху ризата му.

Първият кръг включваше двайсет и четири схватки, което означаваше четирийсет и осем състезатели. За да не се протакат нещата, арената бе разделена на четири квадрата, в които боевете щяха да се водят едновременно. Ограничение за продължителността им нямаше – съперниците щяха да се млатят, докато единият падне и не може да стане повече. Всеки с капка здрав разум би подложил на съмнение това жестоко правило, но здравият разум не бе най-разпространената стока в Горчилище напоследък.

Огледах останалите Женски, участващи в състезанието. Те изглеждаха още по-стреснати и прежълтели от мен. Седнах на едно малко хълмче встрани от арената и зачаках появата Делф, чийто двубой с Дигби се падаше още в първата серия. Погледнах стената на залаганията и видях, че Делф е сочен за фаворит.

Двамата излязоха и Дигби се залови да сваля огромната си кирлива риза. Винаги си го бях представяла мазен, отпуснат и невъобразимо мръсен, затова с учудване установих, че всъщност е доста як. За мръсотията обаче бях права. Той направи серия упражнения за разтягане, а после започна да подскача на място и да се боксира с въображаем противник. При това мускулите му се издуваха, а движенията му бяха бързи и точни.

Погледнах с притеснение Делф. Той не се бе съблякъл, нито имаше намерение да загрява. Само стоеше и гледаше в упор своя противник. В израза на лицето му видях един съвсем различен Делф, с когото никой не би искал да се заяжда. Огромните му юмруци висяха отпуснати край тялото, а в присвитите му очи имаше свирепа концентрация, която ми напомни за Джабитите в Комините. Исках да подвикна и да му пожелая късмет, но се боях да не го изтръгна от транса, в който бе потънал.