Дейвид Балдачи - Довършителката

Беше Джон.

Той не вдигна глава при появата ми. Чувах само сподавения му плач. Приближих го покрай празните, опънати легла. Видът му сега изобщо не бе на наперения специален сътрудник на Съвета, тъпчещ безмилостно нещастните работници на Стената. Дори с остриганата глава и скъпите си дрехи, той приличаше просто на малък, изгубен Младок.

Приклекнах до него и го прегърнах. Хари Две също седна край нас, спазвайки почтителна тишина. Започнах да му шепна нещата, които му бях внушавала всеки ден, докато растеше. Че всичко ще бъде наред. Че винаги ще съм до него. Че утрешният ден ще е по-добър от днешния.

Когато четвърт час по-късно вратата изскърца, знаех кой идва дори без да се обръщам. Моригон влезе в стаята и отиде право при брат ми.

– Време е да тръгваме, Джон – каза, без да поглежда към мен.

Той сподави плача си и кимна, бършейки очи с ръкава на лъскавата си черна туника. Моригон го улови за ръка и го притегли към себе си.

– Остави го да се наплаче – рекох, без да пускам другата му ръка. – Те са си отишли. Нека се наплаче.

Тя ми хвърли изпепеляващ поглед и се наведе към мен с думите:

– На теб дължим това, Вега.

Станах предизвикателно, отдалечих се в отсрещния ъгъл и я зачаках да дойде. Беше крайно време да изясним отношенията помежду ни. Тази вечер вече го бях сторила с Кроун, сега беше неин ред. Моригон приближи с едри крачки. Отново забелязах, че без токовете си нямаше да е по-висока от мен. Дори и в износените си работни ботуши бяхме почти еднакви на ръст. Изправих гръб, мъчейки се да изглеждам величествено като нея.

– Много съм ти признателна, задето ме защити пред Съвета – започнах.

– Тогава имаш странен начин да изразяваш благодарността си.

Посочих към Джон.

– Но беше погрешно да крием тази истина от него.

– Не си ти тази, която ще прецени.

– А, значи ти си, така ли? – изрекох колкото се може по-иронично.

– Струва ми се, че забравяш мястото си тук, Вега.

– Не знаех, че имам и място. Благодаря, задето си ми го резервирала.

– Подобни приказки не ти правят чест. Не и докато брат ти стои там и си изплаква очите от мъка.

– Той трябва да плаче. Аз също плаках.

– Разочароваш ме. Мислех, че си замесена от по-друго тесто.

– Като дядо ми ли?

– Върджил имаше желязна воля.

– Вероятно му е трябвала, за да издържи, докато пламъците са го поглъщали при последната ви среща.

При тази реплика Моригон сякаш се вкамени. За момент дори не бях сигурна, че продължава да диша.

Когато заговори, думите й излязоха като куршуми от морта.

– Какво точно имаш предвид?

Предупредителните сигнали звъняха с всичка сила в главата ми, нареждаха ми веднага да млъкна. Но аз не можех и не исках да го направя. Не ме интересуваше дали ме е отървала от брадвата на палача или от затвора. Интересуваше ме, че ме бе накарала да укрия от брат си една истина, която той имаше пълното право да знае. И че бе превърнала един мил, обичлив и доверчив Младок в нещо, което не можех дори да позная. Затова отговорът сам дойде на езика ми.

– Кажи ми, Моригон, как се почувства, когато видя дядо ми да изчезва в огнения стълб? Въпреки че си се опитвала да го възпреш?

Лицето и пребледня като на смъртник и тя промълви с глас, режещ като стъкло:

– Съветвам те да бъдеш внимателна, Вега Джейн. Много, много внимателна.

Трябва да призная, че от тона и по гърба ми пробягна ледена тръпка. Случайно отместих очи към брат си и видях, че е спрял да плаче и ни наблюдава напрегнато.

– Моригон? – започна той.

Тя само вдигна ръка, без дори да го поглежда, и думите моментално заседнаха в гърлото му. Този прост жест ме вбеси окончателно. Вече нямах никакво намерение да отстъпвам.

– Ти ме залъгваше с думата време – продължих. – Но дали наистина имаш представа за нещата, които знам? Които съм видяла в течение на времето?

Знаех, че минавам границата, но исках да я уязвя, да я накарам да изпита болката, която изпитвах аз.

– Ами ако ти разкрия, че срещнах една Женска, която удивително прилича на теб, да лежи смъртноранена на бойното поле? Ще познаеш ли какво ми каза тя? Какво ми даде?

– Лъжеш! – изсъска Моригон.

– Да, твоята прародителка умря пред очите ми. Но преди това ми проговори. Позна ме!

– Това не може да е истина – промълви тя, изгубила и последните останки от невъзмутимата си външност.

– Впрочем, гонили ли са те някога летящи Джабити или пък Колоси, Моригон? Много е вълнуващо. Стига да оцелееш, разбира се. Е, аз оцелях. Това не ме ли прави поне толкова специална, колкото Джон? Не ме ли поставя в твоите очи наравно с дядо ми?