Дейвид Балдачи - Довършителката

Тя огледа мършавата ми фигура и пълните и бузи леко потрепериха.

– Дай ми минутка – рече.

После се шмугна обратно в Общежитието и след малко излезе, носейки платнен вързоп.

– Между нас да си остане – рече, като ми го подаде.

Когато се прибра, погледнах вътре и видях самун прясно изпечен хляб, две ябълки, буркан туршия, резен сирене и две наденички. Стомахът ми изкъркори в лакомо очакване.

Колкото до амулета, той представляваше малък пиринчен диск с изобразена върху него седмолъчна звезда. Нанизах го на врата си и хвърлих последен взор към Общежитието. Хестия бе отдръпнала пердето на един прозорец и надничаше отвътре, но щом ме видя, бързо се скри.

Продължих нататък, значително ободрена от тази проява на внимание.

Но щом наближих Дървото си, спрях като закована. Изпуснах вързопа и се разкрещях:

– Не, не! Това е моето Дърво.

Около него имаше четирима Уъга, всичките два пъти по-едри от мен. Сред тях забелязах и Нон. Той държеше брадва и тъкмо замахваше да нанесе страховит удар. Други двама стояха готови с дълъг трион, а четвъртият бе въоръжен с морта, която насочи към мен.

Те се канеха да отсекат Дървото ми.

Нон се обърна, без да пуска брадвата, и процеди злобно:

– На предателите не им се полага да притежават дървета.

Сетне замахна отново.

– Не! – изпищях. – Не можете. Нямате право.

Ударът бе съкрушителен, но онова, което последва, бе напълно неочаквано. Острието иззвънтя, но не остави върху кората нито следа, а дръжката се строши с трясък на две.

Нон вторачи невярващи очи в мястото, където бе ударил дървото, а после ги сведе надолу към счупената си брадва.

– Да ме вземат мътните дано! – ревна и махна с ръка на двамата с триона да се залавят за работа, докато онзи с мортата запъна петлето и продължи да ме държи на мушка.

Не ми оставаше друго, освен да стоя безучастно и да се моля бедното ми Дърво да устои на жестокото изпитание. Дори да бях предателка – каквато не бях, – то не заслужаваше да страда заради мен.

Работниците опряха триона в грапавия ствол и започнаха да режат. Или поне се опитаха. Металните зъби се разпадаха, без дори да увредят кората.

Уъговете се изправиха и загледаха озадачено съсипания инструмент.

– Що за дърво е това? – обърна се към мен Нон с пяна на устата.

– Това е моето Дърво – приближих, отмествайки настрани цевта на мортата. – А сега се омитайте оттук.

– Значи е омагьосано – възкликна той. – Нали затова си се сдушила с Кръвниците. Проклета Женска. Те са го омагьосали.

– Говориш пълни глупости.

Всички се обърнахме едновременно, за да видим Тансий, който стоеше само на няколко метра от нас. Беше облечен в дълга сива мантия, а в яката си ръка държеше дебела тояга, сякаш бе тръгнал на ранна утринна разходка.

– Омагьосано дърво? – Той се приближи и огледа красивата ми топола. – Откъде ти дойде на ума?

Нон пристъпи нервно от крак на крак. Останалите Уъгове стояха, забили носове в земята. Бях сигурна, че никой от тях досега не е имал случай да разговаря с председателя на Съвета.

– Ами как да ви кажа – запелтечи Нон – видите ли, нищо не го лови... Ето, първо брадвата се строши... а после и трионът.

– Обяснението е елементарно – рече Тансий, като почука по стъблото с кокалчетата на пръстите си. – При някои дървета, които са наистина стари, се получава вкаменяване. Това означава, че кората им се втвърдява дотолкова, че става като желязо. Нищо чудно, че инструментите ви не са успели да се справят с подобна броня.

Той вдигна брадвата и триона и ги подаде обратно на Нон и другарите му.

– Няма да се учудя, ако това дърво продължи да стои тук дълго след като ние с вас сме се превърнали в прах. Хайде сега, вървете си по живо, по здраво. Сигурен съм, че ви чакат достатъчно задължения на Стената.

Групичката, без да чака втора покана, се отдалечи по пътеката и скоро се изгуби от поглед.

Докоснах кората на Дървото си, а после и една от дъските, които бях заковала по него вместо стъпала. Как бях успяла да забия пироните, щом е вкаменено? Обърнах се към Тансий, канейки се да му задам този въпрос, но той ме изпревари:

– Това е много красиво дърво, Вега. Щеше да е наистина срамно да се погуби.

Нещо в изражението му ми подсказа, че думите имат и по-дълбок смисъл.

Исках да му отговоря, да го уверя, че не съм предател и никога не бих използвала картата, за да помагам на същества, които могат да навредят на Горчилище. Но той вече ми бе обърнал гръб и крачеше към селото. Дълго гледах след него, а после отидох до Дървото си и го прегърнах.