Дейвид Балдачи - Довършителката

– Ти си единственият Довършител в Комините. Уменията ти са необходими. Можеш да се върнеш на работа още утре сутрин.

– За две седмици, докато ме направят на пихтия по време на състезанията.

– Съжалявам, Вега. Това е най-доброто, което успях да сторя. Така поне имаш някакъв шанс.

– Да – съгласих се без ентусиазъм. Колко ли струваше този шанс?

Моригон вдигна предупредително показалец.

– Кроун и съюзниците му са убедени, че ще опиташ да избягаш от Горчилище, ползвайки указанията на картата.

– Но нали я изтриха от кожата ми?

– Да, но може да си я запаметила. Във всеки случай, не си го и помисляй.

– Защо?

– Побегнеш ли, Съветът ще си го изкара на приятеля ти, Делф. И няма просто да го пратят във Валхал. Ще го предадат в ръцете на палача. – Тя направи пауза и ме изгледа напрегнато. – И аз няма да сторя нищо, за да ги възпра.

– Но защо, Моригон? Какво го е грижа Съвета, ако даден Уъг отиде в Мочурището? В крайна сметка животът си е негов.

– Не е толкова просто, Вега. Задължение на Съвета е да защитава всички Уъгморти и сигурността на Горчилище. Не можем току-тъй да позволим на някого да избере смъртта. Своеволните влизания в Мочурището само биха насърчили зверовете да подновят атаките си срещу нас. Не се знае дали ще издържим на нова война.

– Не бива да забравяме и Кръвниците – вметнах. Стори ми се показателно, че забрави да ги спомене, особено след като строяхме проклетата гаргантюанска стена специално за да се пазим от тях.

Очаквах остра реплика, но останах разочарована. Моригон ме погледна с горчиво-сладко изражение, което по някаква причина ми напомни на майка ми.

– Знаеш ли, Вега, бях напълно сериозна, когато казах, че ти се възхищавам. Не бих желала такъв обещаващ млад живот да угасне. Но дори и моите чувства към теб си имат граници. Моля те, не го забравяй. Натоварена съм с отговорности, които съм твърдо решена да спазя. За доброто на всички Уъгморти и за оцеляването на Горчилище не мога и няма да си позволя да имам фаворити.

И с това злокобно предупреждение, тя ме напусна.

Веднага след приключване на работния ден на Стената Делф дойде у дома.

– Вътре ли си, Вега Джейн? – викна от прага.

Аз седях пред огнището, държейки пергамента, даден от Джон, а Хари Две дремеше в краката ми. Планът ми да нарисувам наново картата на Куентин сега изглеждаше като далечна мечта. Моригон бе права – наистина я бях запомнила наизуст, но каква полза от това сега?

Наведох се и хвърлих листата в огъня, наблюдавайки как пламъците жадно ги поглъщат. Точно като моите родители по време на Случката.

Отидох да отворя вратата и се изправих пред Делф, докато кучето въртеше опашка край нас.

– Е, какво има?

– Чух някои неща – отвърна той.

– Какви по-точно?

– Че си щяла да се биеш на Дуелума.

– А, да. – Запретнах ръкав и му показах чистата си кожа. – Съветът откри картата.

– Значи трябва да се упражняваш.

– Да се упражнявам за какво? – изгледах го стъписано.

– За да спечелиш, разбира се.

– Делф, аз няма как да спечеля Дуелума.

– Че защо не?

– Защото съм Женска. И съм само на четиринайсет.

– Почти на петнайсет – поправи ме той. – Значи няма дори да опиташ? Какво стана с онази Вега Джейн, която умееше да лети и да хвърля копия като същински дявол?

– Това е различно.

– Така ли? – повдигна вежди той.

Отстъпих крачка назад и обмислих думите му.

– И как точно ще се упражнявам?

– Ти ме научи да летя, нали? Е, аз пък ще те науча да се биеш. Моригон каза, че Женските трябвало да тренират. Щом те принуждават да участваш, значи и ти имаш право на наставник като всички останали. Струва ми се, че няма да се справя съвсем зле с тази задача.

– Знам, че ще се справиш. Но къде ще тренираме?

– На нашата ферма. Там има място и е достатъчно уединено.

– И кога започваме?

– Още сега.

Вече се мръкваше, когато наближихме дома на семейство Делфия. Този път не се чуваха обичайните звуци от стопанството на зверообучителя. Дъф нямаше време за нови питомци, защото всичките му усилия бяха посветени на Стената. Но явно все пак бе останал един.

– Здрасти – прозвуча гласът на Адара, доловил приближаването ни.

– Здрасти – отвърнах аз.

– И кой идва например? – попита пернатото.

– Например идва Вега Джейн.

Адарът се изправи и наду широките си гърди.

– Ааа, Ве-Вега Джейн. П-п-прекрасната Ве-Ве-Вега Джейн. Н-н-най красивата Ве-Ве-Вега Джейн. – Звучеше точно като Делф от времето, когато заекваше.