Дейвид Балдачи - Довършителката

Делф разгъна нозе с такава сила, че неволно отстъпих назад, макар да нямаше никаква опасност да ме удари. В следващия миг, вече отново изправен, подскочи във въздуха и се стовари с подметките си върху гърдите на въображаемия опонент. После се хвърли на земята, нанасяйки удар със сгънатия си лакът, който спря на сантиметър над пръстта.

– Това тук е гърлото на противника – каза. – Улучиш ли го там, му спираш дишането. Той припада, а ти печелиш и отиваш на следващия рунд. Чиста работа.

Усетих как собственото ми гърло се свива.

– Но ако не може да диша, няма ли да умре? – попитах прегракнало.

– Е, повечето Уъгове се свестяват сами след минута-две – отвърна той, като стана и отупа дрехите си от прахта. – А наоколо има и Знахари, в случай че на някой му потрябва малко помощ. Обикновено няколко удара по гърдите вършат работа. Ако не – правят му малък разрез на гърлото, за да влезе въздух. После белегът почти не личи, а и не тече кой знае колко кръв.

Обърнах се и изпразних в храстите скромното съдържание на стомаха си.

Миг по-късно усетих едрите ръце на Делф около раменете си. Той ме придържаше, докато не спрях да повръщам. Избърсах уста и се обърнах към него почервеняла от смущение.

– Нямах представа, че Дуелумите са толкова жестоки. Направо съм удивена, че печелиш толкова много от тях.

– Не е нищо особено – рече скромно той, видимо доволен от похвалата.

– Сигурна съм, че трикът, който ми показа, ще е от полза. – Естествено, не го вярвах. Дори ако се качах на най-високото дърво и скочех оттам върху гърлото на Нон, сигурно щях само да го погъделичкам.

– Това е само началото, Вега Джейн. Има още много неща, които да научиш. А също така трябва да заякнеш.

– Аз съм доста силна.

– Не е достатъчно.

– Откъде ще намеря време да заяквам? По цял ден работя в Комините, а после ходя да помагам на Стената. Все някога трябва и да спя.

– Ще измислим начин.

– Кога ще разберем кои са противниците ни?

– Двойките за първия кръг ще се оповестят седмица преди началото на Дуелума.

Поработихме още малко върху различни хватки и движения, докато не капнах от умора. На тръгване отново минахме край Адара.

– Виж го само – казах на Делф.

– О, направо си взехме белята с него – изръмжа той, без да ме поглежда.

– Защо?

– Ами приказва неща, които никой не знае откъде е чул. Татко казва, че някои Адари умеели дори да фантазират.

– Но откъде ще се сети да заеква така...

– Става вече късно, Вега Джейн.

И той побърза да се скрие в къщата, като захлопна вратата след себе си.

На следващата сутрин излязох рано, защото исках да мина през селото още преди другите Уъгове да са се събудили.

Докато крачех по улицата, съпровождана от Хари Две, подминах стар Уъг, когото познавах само по лице. Той ме изгледа злостно и запрати едра храчка току пред краката ми. Отскочих встрани и продължих пътя си с наведена глава. Очевидно новината за моя арест и за присъдата да участвам в Дуелума вече се бе разпространила. Трудно ми бе да повярвам обаче, че толкова бързо съм си спечелила всеобща ненавист.

Не след дълго насреща ми се зададе Роман Пикус. Подготвих се за нов поток от обиди и клевети, но той стори нещо, което ме нарани още по-дълбоко. Нахлупи шапката над очите си и се шмугна в една странична пресечка, явно за да не ме заговори или пък да не го видят с мен.

Чудесно начало на деня, няма що. Усетих как цялата енергия ме напуска, а тепърва ми предстояха дълги часове работа в Комините.

Докато минавах край Общежитието, Хестия Луун излезе навън, за да изтърси престилката си и да изхвърли някакви отпадъци в кофата. Нарочно не я поздравих, но тя сама викна подире ми:

– Вега?

Спрях, опасявайки се от най-лошото. Тя винаги се бе отнасяла добре с мен, но мъжът и я командваше както си пожелае.

– Да? – отвърнах, гледайки да стоя по-далеч от дългата метла в ръката и, в случай че реши да замахне с нея.

Тя приближи и потупа Хари Две по главата.

– Хубаво куче имаш.

– Благодаря.

– Да ти кажа, онези неща, дето ги говорят за теб, са пълни глупости. Знам го така добре, както познавам собствената си кухня.

Усетих топлина в лицето и очите ми се навлажниха. Побързах да ги избърша, чудейки се какво да отговоря.

Хестия се озърна през рамо и пъхна ръка под престилката си. Когато я извади, в нея имаше тънка верижка с малък кръгъл медальон.

– Мама ми даде това, когато бях още дребосъче. Казват, че носело късмет. Сещаш се, за Дуелума – добави, виждайки объркания ми поглед. – Чух, че те накарали да се биеш. На онези в Съвета чавка им е изпила ума, мен ако питаш. – Тя сграбчи ръката ми и пъхна вътре амулета. – Вземи го, Вега Джейн. Вземи го и дай на онези Мъжки да се разберат. Знам, че можеш да го сториш. Проклети Кръвници! Сякаш внучката на Върджил Алфадир Джейн ще тръгне да им помага. На тях да им изпият кръвта дано!