Дейвид Балдачи - Довършителката

– Ммм, хубави неща – рече, като извади отвътре едно варено яйце и го лапна цялото. В следващия миг вече се превиваше и се държеше за корема, където го бях ритнала.

– Ей, я по-кротко – сграбчи ме за ръката Нон.

– Той ми открадна храната – извиках.

Клетъс, едва успял да си поеме дъх, взе да сваля мортата си, но Нида го цапна по главата и го повали на земята. Той не беше от разговорливите, но удареше ли те веднъж, ти държеше влага за дълго време.

– Това пък защо беше – простена Клетъс, държейки се за челото.

– Млъквай, Луун – посъветва го Нида. – Инак ще насъскам Шук по теб и тогава боят ще ти се види песен.

Клетъс се изправи смутен и с пламнали бузи. Не изпитвах дори грам жалост към него. Исках си яйцето обратно.

– Ще дойда да си взема това яйце от дажбата ти в Общежитието, хубаво да знаеш – отсякох.

– Ще дойдеш друг път – озъби се той. – Аз само проверявах дали не си скрила в него нещо забранено.

– А искаш ли сега аз да проверя в твоя корем? – процедих, изваждайки ножа си.

Клетъс отскочи назад, преплете крака и заби нос в земята. Нон се изсмя гръмогласно. Шук, раздразнен от шума, взе да се дърпа и да ръмжи, но Нида го удържа за веригата. Аз се наведох и взех кутията си, изпаднала от ръцете на Клетъс.

Нон ме сграбчи за рамото и се приведе над самото ми ухо.

– Късметът ти няма да трае вечно, Вега. Кроун ми разясни как стоят нещата. За теб и Моригон. Но помни, че тя няма да е все наоколо, за да те пази.

Отскубнах се от хватката му. Около кръста ми Дестин гореше като огън.

– Не ми трябваше нейната помощ, за да ти причиня това, нали? – рекох, посочвайки вдлъбнатината в нагръдника му, оставена от моя юмрук.

Преди да успее да ми отвърне, се обърнах и продължих по пътя си. Мразех да ме спират Уъгове с морти. Не ми се нравеше разни тъпоумни Мъжки да ме заплашват и да ми ядат храната. Но явно така щеше да бъде отсега нататък в Горчилище. Всеки дебнеше и подозираше другия.

Стигнах до Дървото си, огледах се, за да се уверя, че наоколо няма никой, после вдигнах Хари Две на ръце, подскочих и се приземих меко върху площадката.

Двамата си разделихме скромната закуска. Бях разпределила провизиите от Моригон така, че да ми стигнат за няколко дни, допълвайки ги със зеленчук от моята градина – малко маруля, босилек, магданоз и вещерско ухо, което придаваше лютив вкус на всяко ястие. Не беше кой знае какво, но поне можех да разчитам сама на себе си и това ми стигаше.

Още ме притесняваха думите на Моригон, както и фактът, че Кроун толкова държеше да ме вкара в затвора. Трябваше да внимавам, за да не ме разкрият. Планът ми бе да се подготвя, като се упражнявам с Дестин и Мълнията. Разглеждах картата на Мочурището всяка нощ и вече я знаех почти наизуст. Колкото до магическите ми предмети, техният вид не предизвикваше подозрение – просто бял камък и верига. Дори и копието в смален вид можеше да мине за обикновена перодръжка. Освен ако не ме видеха да летя наоколо, нямаха никакво основание да ме арестуват.

И изведнъж се сепнах.

Книгата. Книгата за Мочурището, която трябваше да изуча така добре, както и картата. Тя щеше да ми даде ценна информация за съществата, обитаващи там, без която надали щях да оцелея. Не можех да повярвам, че от толкова време не съм се сещала за нея. Трябваше час по-скоро да поправя грешката си.

Същата вечер след работа оставих Хари Две да дреме край огнището у дома и тихо се измъкнах навън. Затичах се по пътеката и скоро познатото дръпване на веригата ме отлепи от земята. Оставих се на въздушните потоци да ме издигнат високо. Имах чувството, че се пречиствам, докато прохладният вятър рошеше косата и галеше тялото ми.

За броени минути достигнах къщата на Делфия и се спуснах край обора. Инатливият Крет, върху който се трудеше Дъф, бе изчезнал, явно за да впрегне мускули в строежа на Стената. Пухкавият Уист също не се виждаше никъде. Слепът, обучаван за впряга на Тансий, още бе тук, както и Адарът, който дремеше, отпуснал криле и вързан с верига за своето колче. Но гласните струни и говорните му способности несъмнено бяха значително укрепнали от последната ми визита насам.

Озъртайки се в гъстия мрак, разсейван единствено от тънкия сърп на Нок, бързо осъзнах, че имам проблем. Не помнех точно под кое дърво съм заровила книгата. Обходих няколко по-високи ели, оглеждайки земята край корените им, но след толкова време всички те ми се струваха еднакви. Тъкмо се проклинах за глупостта си, когато зад гърба ми пропука съчка.