Дейвид Балдачи - Довършителката

После ми хрумна друга мисъл и се вторачих в Делф толкова продължително, че накрая той не издържа и попита:

– Какво има, Вега Джейн?

– Знаеш ли, че вече не заекваш?

В първия миг наблюдението ми явно го порази, но после по лицето му бавно се разля усмивка.

– Права си. – Усмивката стана по-широка.

– Но защо?

– Тук горе думите вече не са замотани, Вега Джейн – докосна главата си той.

– Очевидно си смъкнал от себе си голямо бреме, Делф. Не мисля, че някога ще заекваш отново. Съжалявам, че те подложих на такова изпитание. Наистина съжалявам, защото си мой приятел. Единственият.

Той погледна към мен, а после към небето. На светлината на Нок изглеждаше отново както преди, когато двамата бяхме Младоци и се гонехме безгрижно из гората. Вече не можех дори да си представя какво е било усещането тогава. Макар и на малко Сесии, бяхме станали стари. При мисълта очите ми почти се насълзиха.

– Няма защо да съжаляваш, Вега Джейн. Именно това, че ме накара да си спомня, ми помогна. Прочисти главата ми... – Той се пресегна и сложи ръка върху моята. – Ти също си моя приятелка. По-ценна от всички останали Уъгове, взети заедно.

– Радвам се, че е така, Делф. – Направих пауза и после реших просто да изплюя камъчето. – Родителите ми имаха Случки. Вече не са в Приюта. Видях с очите си как изчезнаха.

– Какво? – зяпна ужасено той.

– Огънят ги погълна – промълвих задавено. – Точно както ти описа. Тогава нямах представа какво им се случва, но вече имам.

– Много съжалявам, Вега Джейн.

– И аз съжалявам за онова, което ти си преживял.

Погледнах към книгата, която още държах в ръце.

– Ами Кръвниците? – попитах. – Вътре пише ли нещо за тях?

– Кръвници? – подсмихна се Делф. – Това са бабини деветини.

Повдигнах вежди. Бях съгласна с него, но за разлика от мен той не бе виждал как Куентин бяга към Мочурището, дирейки спасение.

– Защо мислиш така?

– Ако Кръвниците съществуваха, защо ще чакат да издигнем проклетата Стена, та чак тогава да ни нападнат? Толкова ли са глупави?

– Но нали ти също участваш в строежа.

– А какво друго мога да сторя? – разпери безпомощно ръце той. – Навярно ще ме хвърлят във Валхал, ако откажа.

– Ето значи защо са предложили награда за главата на Куентин – осени ме неочаквано хрумване.

– Защо? – попита Делф. – Какво имаш предвид?

– Не са можели просто да кажат, че е имал Случка или че го е изял Гарм. Така е нямало да имат претекст да оповестят съществуването на Кръвниците.

– И да ни накарат да строим Стената – схвана начаса мисълта ми той. – Едното води към другото.

– Именно – казах, впечатлена от логиката му. Мънкащото и ломотещо момче с голямо сърце беше изчезнало. Сега умът бе също толкова силен, колкото и тялото му. А за да оцелеем, щяхме да имаме нужда и от двете.

Следващите ми думи може би му прозвучаха като спонтанна идея, но според мен част от съзнанието ми я бе таила още откакто Джон ме напусна.

– Делф – изрекох бавно.

– Какво?

– Нали ме попита дали можеш да дойдеш с мен в Мочурището?

– Така е. – Увереният му поглед срещна моя.

– Но защо ще искаш да напускаш Горчилище? Та то е всичко, което познаваш.

– Стига, Вега Джейн – изсумтя той. – Смяташ ли, че след четирийсет години нещо тук ще е по-различно от сега? А и откъде знаем, че някъде отвъд не съществуват други земи? Кажи ми, как да сме сигурни, след като никой Уъг не е ходил, за да разкаже? А ето че сега започнаха да издигат и проклетата Стена. Пфу!

Толкова се гордеех с него, че ми идеше да го прегърна.

– Не мисля, че нейната цел е да попречи Кръвниците да влязат в селото, Делф. Според мен тя се строи, за да...

– Попречи на нас да излезем – довърши той вместо мен.

– Значи и ти си го мислил?

– След като не вярвам в баснята за Кръвниците, какво друго обяснение може да има?

– Никакво – отвърнах тихо. – Което означава, че Съветът ни е лъгал. Кроун, Моригон, дори Тансий.

Той кимна разсеяно.

– Ще дойда с теб в Мочурището, Вега Джейн. Кълна се в гроба на мама, че ще дойда.

– Добре. Но ако наистина ще го правим, ще ни е нужна малко подготовка.

– Каква подготовка?

Докоснах веригата около кръста си.

– Като за начало ти също ще трябва да се научиш да летиш.

– Да летя? – изгледа ме ужасено той. – Искаш да кажеш, там горе?

– Да, Делф, смисълът на летенето обикновено е да се издигаш нагоре.

– И дума да не става, Вега Джейн. Не мога. Прекалено съм тежък.

Направих му знак да се изправи и застанах с гръб към него.