Дейвид Балдачи - Довършителката

– Само ще си строша кокалите.

– Възможно е. Но дори и да се случи, не бери грижа. Аз ще ги направя отново цели.

– Как така ще поправиш счупени кокали? – примига насреща ми той.

Извадих Целебния камък и го прокарах над охлузената му ръка, мислейки за хубави неща. Драскотините моментално изчезнаха. Делф отстъпи уплашено назад.

– Какво е това?

– Камък, който лекува, Делф.

– Наистина ли може да оправи всичко?

– Да – отвърнах, макар и още да нямах опит с потрошени крайници.

На четвъртия си опит той се издигна високо във въздуха, прелетя около половин километър, направи широк, макар и малко неуверен вираж, върна се при мен и се приземи. Върху краката си. Развълнуван от успеха, ме грабна от земята и така ме развъртя, че щеше да ми прилошее.

– Направих го, Вега Джейн! Мога да летя като птица.

– Доста големичка птица. А сега ме пусни долу, преди да съм повърнала върху теб.

Реших да му покажа и Мълнията. Сложих сребристата ръкавица и я извадих от джоба си. Отначало той не остана впечатлен, което не бе за учудване предвид малките и размери. Но щом фокусирах мислите си и пожелах да се върне в нормалния си вид, тя веднага се издължи почти до два метра и доби ослепителния си жълт цвят.

– Как, по дяволите, стана това, Вега Джейн! – възкликна Делф.

– Не е важно как прави нещата. Важното е, че ги прави добре, и то когато аз поискам.

Той посегна да вземе копието, но аз го спрях.

– Само с ръкавицата, Делф.

– А какво ще стане, ако го пипна без нея?

– Мисля, че не ни трябва да узнаваме.

Той нахлузи ръкавицата и повдигна Мълнията. На двайсетина крачки от нас имаше дърво. Посочих му го и казах:

– Помисли си, че искаш от нея да удари това дърво. После я хвърли, както се хвърля копие.

Делф се поколеба, но после смръщи решително лице – което изглеждаше малко смешно, но аз скрих усмивката си, – прицели се и метна.

Мълнията прелетя няколко метра и се заби в пръстта.

– Само толкова ли може? – ухили се той. – Страховито, няма що.

Взех ръкавицата от него, отидох да вдигна Мълнията, намислих си какво точно желая от нея и я хвърлих. Блесна ослепителна светлина и дървото се разпадна на трески. Копието направи плавен завой и се върна в ръката ми, точно както бях виждала да правят ловните соколи, обучавани от Дъф.

Озърнах се за Делф и го видях проснат на тревата до мен. Щом вдигна глава, го погледнах и изрекох с колкото се може по-покровителствен тон:

– Е, толкова може. Сам прецени дали е страховито.

Скоро той вече улучваше с Мълнията почти всичко, което пожелае. Не знаех дали щеше да се наложи да я използваме при прехода през Мочурището, но във всички случаи нямаше да ни е излишна.

По-късно същата вечер Делф и аз седяхме пред тлеещото огнище в моята къща, а Хари Две дремеше в краката ни. Решила, че моментът е подходящ, се изправих и казах:

– Искам да ти покажа още нещо.

– Какво?

Смъкнах панталоните си.

– Вега Джейн! – извика прегракнало Делф, изчервявайки се като цвекло.

Без да му обръщам внимание, повдигнах овехтялата си риза и запретнах ръкави, показвайки корема и ръцете си.

– Погледни, Делф. Погледни.

– Майчице мила, Вега Джейн, да не си се побъркала?

– Не, не е каквото си мислиш. Имам бельо отдолу. Обърни се!

Той бавно завъртя глава. Погледът му проследи рисунките по тялото и крайниците ми и челюстта му увисна.

– Да ме прегази Крет дано! Какви са тези неща?

– Карта на Мочурището. Куентин Хърмс ми я остави. Беше на пергамент, но се боях да не я намерят у мен, затова я прерисувах върху кожата си.

Той доближи нос.

– Пътят за преминаване?

– Да, Делф. Запомнила съм го наизуст. И ти също ще трябва да го направиш.

– Н-няма да ти зяпам... голотиите – запъна се той, махайки с длани пред лицето си.

– Ще се наложи, Делф – намръщих се аз. – Ако искаш да дойдеш. И двамата трябва да знаем маршрута, за всеки случай. – Вдигнах книгата за Мочурището. – Знаеш добре какво ни очаква там, нали?

През следващия половин час той наблюдаваше внимателно, докато аз го превеждах с показалец през картата. Щях да правя това колкото нощи е необходимо, докато указанията не се запечатат здраво в паметта му. Докато минутите течаха, клепачите му взеха видимо да натежават. Скоро той вече похъркваше в стола си. Смъкнах ризата и вдигнах панталоните си, седнах върху единствения друг стол и взех да прелиствам книгата.

Хари Две проскимтяваше тихо в краката ми. Погледнах го и си помислих дали не сънува лош сън. Не знаех дали кучетата сънуват, но не виждах причина да не е така. А и Хари Две беше доста специално куче.