Дейвид Балдачи - Довършителката

– Да – промълви едва и по бузите му се търкулнаха сълзи.

– Имаше ли друг Уъг с тях? – Поклащане на глава. – Чудесно. Продължавай, Делф.

– Страх ме беше, д-дето се к-карат така, но си п-помислих, че може да им п-помогна, к-както татко правеше съ-със зверовете. Да ги раз-разтърва, един вид.

– И аз бих сторила същото, Делф. Добре е, че си опитал да им помогнеш.

Той отпусна глава върху дланите си и започна да хлипа на пресекулки. Усетих остро убождане на вина, задето го карах да преживява всичко отново, но нямаше друг начин. Трябваше да узная истината докрай. Изправих го така, че да ме погледне в очите.

– Не спирай, Делф. Трябва да изкараш това от себе си. Длъжен си.

– Горе имаше д-две врати. Зад п-първата н-нямаше никой.

– А зад втората? – изрекох с болезнен трепет.

– Вътре бяха... – Гласът му замря и той взе да хленчи отново. Уплаших се да не млъкне окончателно, но този път не го ударих, нито му викнах.

– Видял си нещо, което те е ужасило до дън душа, нали?

Той кимна злощастно.

– Д-двамата сто-стояха един срещу друг.

– Тя му е била ядосана? Крещяла му е? А той се е мъчел да я успокои?

Отговорът му ме порази.

– Б-беше обратното, Ве-Вега Джейн. М-Моригон из-из-изглеждаше п-по уплашена и се м-м-мъчеше да успокои него.

Зяпнах го недоверчиво.

– И какво му казваше?

Делф си пое няколко пъти дълбоко дъх, като всеки път тялото му потреперваше в спазъм. Ако бях суеверна, щях да си помисля, че изхвърля от себе си някакъв зъл дух. Накрая спря, избърса лице от сълзите си и ме погледна. Изражението му беше ясно и в него нямаше повече болка.

– Да не отива. Молеше го да не отива.

– А той какво й отвръщаше?

– Че не може иначе. Че трябва да отиде, че е длъжен да опита. Повтаряше го отново и отново. С такъв един свиреп глас... още го чувам в сънищата си.

– Да отиде къде? – попитах по-рязко, отколкото възнамерявах.

Лицето на Делф се извърна към мен, бледо като восък.

– Не каза. И после се случи...

– Червената светлина?

– Беше огън, Вега. Такъв, какъвто никога не съм виждал. Огън, който беше... жив. Той... той се обви около Върджил като змия, заплашвайки да го погълне целия. И после... после той се издигна във въздуха и изведнъж... изчезна. Без да издаде звук. Нито звук. – Последните думи излязоха от устата му като шепот.

Замръзнах на мястото си. Делф току-що бе описал същото, на което бях станала свидетел в Приюта. Родителите ми бяха преживели Случка пред собствените ми очи. Аз я бях видяла!

Трябва да съм изглеждала доста отнесена, защото усетих, че Делф ме разтърсва за раменете.

– Вега Джейн, добре ли си?

Все още не можех да продумам. Съзнанието ми се връщаше към картината на огъня, поглъщащ моите родители. Случка. Бях видяла Случка.

– Вега Джейн? – ръцете му ме раздрусаха така, че зъбите ми изчаткаха.

Най-сетне успях да го фокусирам.

– Съжалявам, Делф. Какво стана после? – попитах с дрезгав глас, все още под влияние на спомена.

Той облиза пресъхналите си устни.

– После побягнах и Моригон ме видя.

– Ядосана ли изглеждаше?

– Мислех, че ще ме убие, ако ме хване. Тичах колкото ме държат краката, но тя по някаква причина се оказа по-бърза. Когато стигнах до портата, вече беше там. И тогава избухна онази светлина.

– Коя светлина?

– Червената.

– Мислех, че тя е била по-рано, в къщата. Пламъците около дядо ми, за които разказа.

– Не, онова беше огън. Светлината... се случи с мен, Вега Джейн.

Върнах се мислено към разходката си в миналото. Сцената пред къщата на Моригон. След като Делф претича покрай мен, тя ме видя, махна с ръка и се разрази синя мълния.

Погледнах приятеля си.

– Делф, сигурен ли си, че светлината не е била синя?

– Червена беше, Вега Джейн – поклати глава той. – Червена, като кръв.

– И какво се случи след това?

– Изпитах странно чувство в главата си, сякаш всичко се замота. Но продължих да тичам. Просто тичах и... това беше всичко. – Лицето му се извърна към мен, изцедено от бремето на спомените. – Защо питаш дали не е била синя?

– Защото такъв цвят видях, когато Моригон замахна по мен.

Той остана като вкаменен от думите ми.

– Значи наистина си била там?

– Но не помнех нищо, Делф. Всичко беше като изтрито, докато не го преживях отново.

– Но тогава защо аз имах само откъслечни спомени? Имам предвид досега?

– Заради разликата в светлините, предполагам – отвърнах изтощено. И двамата имахме такъв вид, сякаш сме тичали до пълна отмала.

Ето значи защо Моригон изглеждаше толкова напрегната и подозрителна, когато по време на първото ни гостуване с Джон и казах, че вече съм се отбивала край къщата и. Помислила е, че намеквам за онзи случай, отпреди толкова Сесии, когато е изскочила отвътре с обезумял вид и ме е поразила със синя светкавица, за да изтрие видяното от паметта ми.