Дейвид Балдачи - Довършителката

– Моригон? – погледнах я на раздяла.

– Да?

– Онези красиви неща, които правехме в Комините...

– О, сигурна съм, че пак ще се върнеш към тях, когато Стената бъде готова.

– Чудех се, къде отиват, след като напуснат фабриката?

Наблюдавах я внимателно, за да видя каква ще бъде реакцията й.

Лицето й остана сковано – твърде сковано за такъв наглед невинен въпрос.

– При онези, които са ги поръчали, разбира се. Заможни Уъгове, които обичат да се обграждат с подобни предмети. – Тя посочи над главата ми. – Ето, тук има някои от тях. Ако не се лъжа, ти си ги изработила, нали?

Обърнах се и видях чифт сребърни свещници, окачени на стената до входа. Наистина ги бях довършила аз, преди повече от Сесия. Не очаквах да има такъв удобен пример подръка. Това ме накара още повече да се замисля.

– Благодаря за обяснението – казах.

– Е, Богъл ще те откара до вкъщи.

– Мога да повървя и пеша.

– Наистина предпочитам да вземеш каретата. Вече е доста тъмно, а знаеш, че нощите не са безопасни напоследък.

И тя влезе в къщата. В същия момент отвътре се появи Уилям, понесъл обемиста кошница, както и едно топло одеяло.

– Съгласно инструкциите на мадам Моригон – рече сухо, като ми ги подаде. – Каретата ще дойде всеки момент, трябва само да впрегнат Слеповете.

– Надявам се, че Делф се справя добре със задачите си тук – подхвърлих небрежно.

– Моля? – повдигна вежди Уилям.

– Имах предвид Даниъл Делфия, синът на Дъф.

– Знам кой е. Въпреки това не разбирам въпроса ти.

– Бях останала с впечатлението, че го ползвате за работа из къщата.

– Нищо подобно. Разполагаме с достатъчно персонал, за да удовлетворим всички изисквания на мадам.

– Е, значи съм сбъркала.

– Очевидно е така – вирна нос икономът.

Какво тогава вършеше Делф за Моригон, та да му плаща така добре?

Щом Уилям ме остави сама, чух зад себе си шум и обръщайки се, я видях отново.

Тя ме гледаше така, сякаш се мъчеше да разчете мислите ми.

– Имаш ли да ми кажеш още нещо, Вега? Което да си научила напоследък?

– Не, нямам – отвърнах след кратко колебание.

– Така и предполагах – усмихна се примирено Моригон. – Исках само да знаеш, че много скоро ще излезе специално съобщение.

– Специално съобщение? За какво?

– Нека остане изненада. Но не се тревожи. Няма да мине много време и ще научиш. – Ударението, поставено върху думата „време“, ме накара да затая дъх. – Е, лека нощ.

После се обърна и си тръгна, оставяйки ме още по-объркана от преди.

Прекарах следващите нощи, упражнявайки се в летене и хвърляне на Мълнията. Денем криех нея и Целебния камък под една дъска на пода в къщата. Дестин никога не слизаше от кръста ми. Вече и през ум не ми минаваше да я сваля, защото не знаех кога ще ми се наложи с нейна помощ да спасявам кожата си. Постепенно овладях копието почти толкова добре, колкото онази Женска, загинала на бойното поле.

Но предупреждението на Моригон за предстоящото специално съобщение не излизаше от ума ми. И начинът, по който произнесе думата „време“. Дали по някакъв начин не бе разбрала за моето пътуване в миналото? За срещата с Джабитите в Комините? За намирането на Дестин? Но откъде можеше да знае? Колкото и да си блъсках главата, не стигах до задоволителни отговори и това ме побъркваше.

Една сутрин преди работа отивах към Дървото си по горската пътека, когато пред мен неочаквано се появи Нон, със своя огънат нагръдник. Зад него се виждаше Нида, който вече не пазеше Валхал, защото затворничеството бе заменено с каторжен труд на Стената. Шук все така бе край своя стопанин и при вида ми взе да ръмжи и да чатка с огромните си челюсти.

Хари Две не му остана длъжен и заръмжа в отговор. Вече доста пораснал, той се бе превърнал в едро куче, с дебел врат и мощни лапи. Поставих длан пред очите му и той начаса млъкна и приседна на земята. Часовете, които бях прекарала в обучението му, явно даваха резултат.

Комбинацията от Нон и Нида сама по себе си бе достатъчно неприятна, но като за капак подир тях се влачеше и Клетъс Луун, противно ухилен и с морта на рамо.

– Заверен пропуск? – протегна ръка Нон.

Извадих парчето пергамент и му го подадох. Той го прегледа и ми го тикна обратно.

– Накъде си тръгнала, Женска?

– Отивам до Дървото си да закуся – вдигнах тенекиената си кутия. – Ето, ако искате, проверете сами.

Не биваше да го предлагам, защото Клетъс грабна кутията и я отвори.