Дейвид Балдачи - Довършителката

„Господин Джон?“, помислих си. Досега не го бях чувала да нарича брат ми така. Усетих свиване под лъжичката и то не беше от най-приятните.

Скоро те влязоха заедно в стаята и аз се изправих насреща им.

Моригон, както обикновено, беше безупречна и блестяща, в рокля с цвят на слонова кост и коса, прибрана високо на тила. Токчетата и трябва да бяха доста високи, защото се издигаше с няколко пръста над мен. Но вниманието ми бе привлечено най-вече от Джон. Трябваше да го погледна повторно, за да се уверя, че наистина е брат ми. Както обикновено бе спретнат и излъскан, а кожата му сияеше от здраве и грижи. Но косата му бе подстригана късо, почти до кожа, разкривайки красивата форма на главата му. Именно това го правеше почти неузнаваем. Така изглеждаше много, много по-възрастен.

Носеше сини сатенени панталони, златиста жилетка, бяла колосана риза и сако в ослепително зелено, с вертикални бели ивици. Чорапите и обувките му бяха черни, като последните бяха излъскани до блясък.

След като успях да прибера увисналата си от изненада челюст, отидох и го прегърнах. Усетих напрежение в тялото му, докато го правех. Неговите обятия не съдържаха топлина, а по-скоро досада. Отдръпнах се назад и казах:

– Джон, косата ти... – Гласът ми излезе прегракнал и усетих парене в очите и носа. – Изглеждаш толкова... пораснал.

– Благодаря ти, Вега – отвърна суховато той. – Време беше да я отрежа. Постоянно ми падаше на челото и ми пречеше да работя. Как вървят нещата при теб?

Погледнах смутено старите си дрехи и прокарах пръсти през сплъстените си кичури.

– Имам много работа покрай строежа на Стената – отвърнах. – Почти не ми остава време за друго.

– Разбирам, че си се върнала в къщата на родителите ни. И че си взела куче.

Думите бяха изречени без емоция, което накара устните ми да потреперят, а лицето ми да пламне.

– Да. Луун не приема животни в Общежитието.

– Е, не забравяй какво се случи с предишното ти куче – подхвърли той, все така безразлично.

– Ще сядаме ли на масата? – намеси се Моригон, която ни наблюдаваше внимателно.

Улових се, че я оглеждам скритом, сравнявайки я с Женската от бойното поле. Трябваше да имат някаква връзка. Макар и разделени от толкова много Сесии, приликата помежду им бе удивителна.

Храната бе великолепна и както всеки път, когато идвах тук, се натъпках до пръсване. Джон, от своя страна, се хранеше премерено, с уверени движения. Учудих се колко изискано се е научил да си служи с ножа и вилицата. И все пак, когато остави приборите, в чинията му не бе останала нито троха.

След вечеря преминахме в библиотеката и аз забелязах значителни празноти по рафтовете.

– Джон е отнесъл много от книгите в стаята си – поясни Моригон, забелязала любопитния ми поглед. – Четенето е любимото му занимание. Нали така, Джон?

Той кимна енергично.

– Искаш ли да видиш стаята ми, преди да си тръгнеш, Вега? – попита и аз долових нотка от тона на онзи Младок, когото познавах толкова добре.

– Разбира се – отвърнах.

– Джон до голяма степен е поел в свои ръце проектирането на строежа – вметна Моригон.

Брат ми очевидно бе високо ценен, макар никога да не бе забил сам дори един пирон.

– Сигурна съм, че разполага с пълна подкрепа от страна на теб, Тансий и Съвета – казах.

– Разбира се. Това е всеобщо дело, в което всеки Уъгморт трябва да участва с каквото може. – Тя се отпусна в креслото и се загледа в пламтящия огън.

Забелязах, че над камината е закачено огледало, много подобно на онова в коридора – рамката му бе образувана от многобройни причудливи влечуги, преплетени едно в друго. Зачудих се дали семейството на Моригон няма слабост към тези същества – и все пак трудно можех да си представя някой да харесва примерно Джабити.

– Изработи ли много детайли за Стената днес, Вега? – попита тя, прекъсвайки наблюденията ми.

– О, да.

– Ще трябва още да усилим темповете – каза Джон.

И двете извърнахме глави към него. Той се бе настанил зад масивното бюро в ъгъла. По вида му личеше, че често го прави и се чувства като у дома си сред това царство от книги.

– Защо смяташ така? – попитах.

– Имаме твърде малко време и твърде много неща за вършене – отвърна той, като отбелязваше нещо с перодръжката си.

– Малко време? – погледнах към Моригон. – Да не би да има някакви новини относно Кръвниците?

– Според мен мисълта на Джон по-скоро е, че нямаме представа кога могат да ни нападнат. Това придава на сроковете за завършване първостепенно значение. Не бива да почиваме нито миг, докато задачата не бъде приключена.