Дейвид Балдачи - Довършителката

И тогава едва не се плеснах по челото. Как не ми беше дошло наум досега? Подскочих и се понесох във въздуха, съвсем ниско над земята. Трябваше ми разстояние, не височина. Стиснах клепачи, защото пак не бях сигурна дали ще се измъкна. Отворих ги едва когато отзад се разнесе грохот и се вдигнаха облаци прах. Мъртвото туловище се бе проснало едва на метър зад мен.

Издигнах се устремно нагоре, но това само ме направи по-лесна мишена. Снопове светлина полетяха към мен от всички страни. Хари Две лаеше по тях и чаткаше със зъби, сякаш можеше да спре смъртоносната им сила. Реших да използвам единствения инструмент, който имах подръка, Мълнията. Не я хвърлих, защото не знаех дали ще се върне обратно, но пробвах да я използвам като щит.

Бързо разбрах, че решението ми е правилно. Лъчите отскачаха от нея. Един от тях дори рикошира в изпратилия го ездач и го повали от седлото. Видях под себе си как друг от гигантите, улучен право в гърдите от пурпурен сноп светлина, се препъва и забива лице в земята, изравяйки триметрова канавка при падането си.

Исках единствено час по-скоро да се махна оттук, но за целта трябваше първо да намеря портите, а нямах никаква представа къде да ги търся.

Докато летях и се оглеждах, видях насреща си да се носи самата смърт. Шестима ездачи в редица, всичките огромни Мъжки, облечени в ризници и яхнали разпенени крилати жребци. Сабите им бяха извадени, но те не изчакаха да се приближат достатъчно, за да ме съсекат с тях. Вместо това ги сведоха надолу с едновременно, косо движение и от техните върхове изригнаха снопове златна светлина. Не знаех какво означава златният им цвят, но не очаквах да ме сполети нищо добро, ако ме улучат. Улових Мълнията така, както бях видяла да я държи мъртвата Женска. В главата си имах ясна идея какво искам от оръжието, но не и как да го накарам да го стори.

Запокитих го с всичка сила и видях, че то полита не напред, а встрани, с въртеливо движение, което го накара да направи завой и да се понесе напряко на златните лъчи. Скоро удари първия от тях, след него втория, третия, а после и останалите три. От това те отскачаха като топки, срещнали стена, и с удвоена сила се устремяваха назад към изпращачите си.

Щом достигнаха редицата от конници, се разрази най-силната експлозия, която бях чула до момента на бойното поле, по-силна дори от тази при падането на първия гигант. Поредица от ударни вълни се стовари върху мен и Хари Две и ни завъртя като перушинки. Когато димът и огънят се разнесоха, ездачите и техните крилати Слепове бяха изчезнали. Не се впуснах в разсъждения над тази невероятна победа от своя страна. Възвърнах си равновесието тъкмо навреме, за да уловя в облечената си с ръкавица ръка Мълнията, която се носеше обратно към мен.

Огледах внимателно хоризонта. В далечината, на километри от мен, имаше долина, почти скрита под одеялото от мъгла. Но в нейния край се забелязваше нещо, което не можех да сбъркам – пламтящите в червено порти. Сниших се рязко надолу. Налагаше се да го сторя, защото от небесата се задаваше нова опасност. Точно зад мен със свистене се носеше същество, което можех да опиша единствено като Джабит с крила. Ако това изобщо бе възможно, гадината бе още по-ужасяваща от пълзящия си по земята събрат. И колкото и бързо да летях, тя неумолимо ме застигаше.

Погледнах Мълнията. Знаех, че не притежавам уменията на предишната й господарка. Но тя ми бе казала, че когато не ми останат други приятели, мога да разчитам на нея. Е, време беше да го проверя. Сега или никога.

Извъртях се във въздуха с лице към връхлитащия Джабит и замахнах. С мисления си взор виждах как Мълнията лети право към целта – и ето че тя стори именно това.

Чудовището експлодира, а копието описа грациозна дъга и се върна обратно в дланта ми. Приземих се, пуснах Хари Две и се втурнах презглава към портата. Беше време да се връщам в настоящето. Миналото започваше да ми идва в повече.

Изгарянето. То беше върху лявата ми ръка, с размера на две монети, залепени една до друга. Не знаех дали ме е засегнал някой от лъчите светлина, дали крилатият Джабит е изстрелял нещо по мен, или го е причинило докосването на умиращата Женска. То обаче ме болеше непоносимо и веднага щом преминах през портата, започна да се подува.

В секундата, в която портите от ковано желязо се затвориха зад мен, паднах на колене и си поех дълбоко дъх веднъж, два пъти. После започнах да ридая неудържимо. Бях изживяла твърде много от миналото за твърде кратко време. Сърцето ми замираше, виеше ми се свят, а главата ми щеше да се пръсне. Хари Две приседна унило до мен, без да джафка или да подскача както обикновено.