Дейвид Балдачи - Довършителката

Тогава ми хрумна, че щом погребват нея, значи дядо трябва още да е жив. Скоро го открих сред тълпата, смълчана под ръмящия дъжд в мразовитото облачно утро.

Той беше висок и още не толкова стар, но изглеждаше прегърбен и сбръчкан от скръб. Върджил и Калиопа бяха прекарали заедно твърде много Сесии, за да може лесно да преодолее загубата и. Баща ми стоеше до него, поставил ръка върху рамото му, а аз самата го държах за другата ръка. Майка ми бе застанала отстрани, с малкия Джон на ръце.

Отидох до дядо и го погледнах в лицето. Беше болезнено да виждам мъката, белязала така дълбоко чертите му. Отново, както и при раждането на брат ми, ме заля непоносимо чувство на загуба. Аз е можело, трябвало е да прекарам толкова повече време с него. Но тази възможност ми е била отнета. В крайна сметка, когато теглиш чертата, оказваше се, че семейството е единственото наистина важно нещо на този свят. И все пак колцина от нас го осъзнаваха, преди да е станало твърде късно? Всички ние постоянно губехме свои роднини, погребвахме ги, скърбяхме и ги поменавахме. А нямаше ли да е по-добре просто да се радваме пълноценно на присъствието им, докато са още с нас?

Избърсах сълзите си с пръсти. Обзе ме внезапен пристъп на слабост и с благодарност усетих присъствието на Хари Две, който стоеше непосредствено до мен, сякаш искаше да ме подкрепи.

Щом възвърнах самообладанието си, се взрях по-внимателно в пръстена на ръката на дядо. Същият, който бяха открили в къщата на Куентин Хърмс. Символът с трите преплетени куки ясно личеше и на татуировката върху опакото на дланта му. Нямах представа какво означава, но както се оказваше, това бе само една от цяла поредица мистерии. Трябваше да ги разреша, ако исках да стигна до истината. За семейството си. За Горчилище. За мен самата.

Пресегнах се да докосна пръстена. Естествено, не успях, но затова пък го разгледах подробно. Извадих перодръжката от джоба си и прерисувах мотива с куките.

Тълпата от Уъгове беше голяма и нищо чудно – баба бе известна и обичана от всички в село. В предните редици видях Езекил, а до него – Тансий, който изглеждаше почти като в настоящето, все така масивен и едър. Със сепване зърнах и лицето на Моригон. Въпреки че оттогава бяха изтекли толкова Сесии, тя сякаш не остаряваше. Това бе удивително. Никога нямаше да го забележа, ако не бях получила възможността да се върна в миналото и да направя сравнение.

Тъкмо се канех да я доближа, когато мъглата се спусна пак. Останах разочарована, но нямах друг избор, освен да продължа нататък. Докато крачех, потръпнах при мисълта, че следващото видение може да се окаже Случката на дядо. Но нямаше как да бъде, защото аз всъщност не бях присъствала на нея. Изпитах едновременно безпокойство и облекчение – противоположни чувства, от които главата ми се размъти съвсем.

Тогава чух писъка. Картината за сетен път се изясни и видях Делф, на същата възраст, както и при предния ми спомен, да тича по чакълеста алея, която ми се стори странно позната. Вдигнах очи и видях портите с извитата буква М върху тях. Той бягаше от дома на Моригон. Скоро премина с обезумял от страх поглед покрай мен и се изгуби. Тогава разбрах какво се случва, защото видях нея. Или по-скоро себе си.

Аз стоях насред алеята и гледах подир Делф. Стисках в ръце малката кукла, още съвсем нова, която мама ми бе подарила за четвъртия рожден ден. После се обърнах и започнах да крача към къщата, чиято врата се открехна с приближаването ми.

Последвах по-малкото си „аз“, докато Хари Две подскачаше и ръмжеше около краката ми. Стигнах пред прага и застанах до себе си. Отвътре долитаха неразбираеми звуци.

Изведнъж вратата се отвори широко и се появи Моригон. Лъскавата и червена коса бе разчорлена, а дрехите – раздърпани. Но това, което наистина ме порази, бяха очите и. Те бяха очи на Женска, поразена от пълно безумие.

В следващия миг тя видя моето по-малко „аз“ да стои стъписано с куклата в ръце и направи крачка напред. Разрази се ослепителна синя светкавица, съпроводена от нов писък. Нещо тупна на земята. Стиснах клепачи, а когато ги отворих, мъглата ме бе погълнала отново.

Седнах и обгърнах главата си с ръце, докато Хари Две подрипваше и джафкаше наоколо. Синята светлина сякаш бе прогорила мозъка ми, не можех да се отърся от нея. Моригон, полудяла. А също писъкът и звукът от тупването. Дали не беше от падането на по-малкото ми „аз“?

Изправих се на разтрепераните си крака. Никога не се бях чувствала по-объркана и замаяна от сега. Очевидно стресът напоследък ми идваше в повече. Чух шума, преди да съм видяла каквото и да било. Това беше скърцане. После мъглата се разсея.