Дейвид Балдачи - Довършителката

Женската, която бях видяла да се издига върху крилатия си жребец, очевидно бе паднала от небето, поразена от друг противник. Понечих да стана, но ръката и се пресегна и улови моята. При допира и цялото ми тяло се разтърси от странно, почти ужасяващо усещане. Съзнанието ми се замъгли, по кожата ми преминаха горещи и студени вълни. Миг по-късно пристъпът отшумя, но ме остави с чувството за някаква тежест, сякаш бях понесла допълнително бреме.

– Чакай – промълвиха устните й. – Не си тръгвай още.

Изпълнена със страх, но също и с любопитство, се подчиних. Тя докосна отпаднало шлема си. Мина секунда, преди да се досетя какво иска и да го сваля от главата й. Дългата и червеникава коса се разпиля по обкованите с желязо рамене. Едва сега видях колко са красиви нейните черти. Докато се взирах в тях, изпитах странната увереност, че съм я виждала някъде и преди. После взорът ми се премести надолу, към страховитата дупка в средата на гърдите и. От нея течеше кръв, алена като моята. Тя явно умираше.

Обзета от внезапно хрумване, измъкнах Целебния камък от джоба си и го прокарах над раната, пожелавайки и да оздравее. Но нищо не се случи. Тогава се досетих. Намирах се в миналото. Тази Женска отдавна бе мъртва. Нямаше начин да променя това.

Бавно прибрах Камъка и огледах тялото й. Тя бе висока – по-висока от мен и още по-слаба, ако това изобщо бе възможно. Но в хватката й, когато улови ръката ми, се усещаше страховита сила. А и ловкостта, с която яздеше и боравеше с оръжието си, бе поразителна.

Копието! То се въргаляше на земята встрани. Пресегнах се към него, но тя заговори отново.

– Не, недей! – думите бяха тихи, но настойчиви. Дясната й ръка се протегна с усилие. Върху нея имаше ръкавица, направена от блестяща сребриста материя.

– Вземи... първо... това – произнесе тя, давейки се от кръв.

Поколебах се, но само за миг, защото край нас битката отново набираше сила. Свалих ръкавицата и я надянах върху своята ръка. Тя изглеждаше метална, но бе мека като кожа.

– Сега може – долетя шепотът й.

Взех копието и се учудих колко е леко.

– Мълнията – отрони се от устните й едва.

– Какво?

– Мълнията. Вземи я. – Тя изпусна дълбока, гъргореща въздишка, която явно предизвестяваше края на земния и път. – Когато нямаш... други приятели... тя ще е... до теб.

Не можех да си представя как едно копие може да ти бъде приятел.

– Коя си ти? – попитах. – Какво става тук? Защо се биете?

Тя понечи да отговори, но я прекъсна звук, от който цялата земя се разтресе. Вдигнах глава и с ужас видях, че през бойното поле напредват три гигантски фигури, поне двайсетметрови на ръст, с мускулести туловища и малки, кръгли глави. Без да забавят ход, те сграбчваха от въздуха крилати Слепове и ездачи, мачкаха ги и ги захвърляха встрани.

Подръпване за наметката ме изтръгна от вцепенението.

– Бягай – рече умиращата Женска.

– Но...

– Веднага. – И следващите й думи ме поразиха повече от всичко, което бях чувала в живота си. Тя пое хрипливо дъх и ме притегли до себе си – толкова близо, че се взрях в искрящата синева на очите и, която караше самото небе да бледнее.

– Длъжна си да оцелееш, Вега Джейн – пронизаха ме тези очи. После цялото й тяло се разтърси от спазъм и светлината в тях угасна. Беше си отишла.

Останах да я гледам още няколко секунди. Тя ме бе нарекла Вега Джейн. Знаеше името ми. Но откъде? И коя бе тя самата? Очевидно вече нямаше да получа отговори, не и от нея.

Отместих поглед към ръката й и сърцето ми замря. На нея имаше пръстен. А върху пръстена бяха изобразени същите три куки, както върху този на дядо. Пресегнах се и го докоснах. Опитах да го сваля, но не успях. Трябваше да отрежа целия пръст, ако исках да си тръгна с него. Но не можех да сторя това, не и с това храбро, достойно създание.

Затова просто склопих очите й, грабнах Мълнията в ръка, а Хари Две под мишница и побягнах колкото ми държат нозете от приближаващите се гиганти, които покриваха по десетина метра с всяка своя чудовищна крачка.

Те вече бяха в средата на бойното поле, където сражението кипеше с пълна сила, както в небето, така и на земята. В един момент видях как от облаците се спуска ездач, размахал меч дълъг почти колкото мен. Той се гмурна под протегнатите ръце на един от гигантите и му нанесе удар с невероятна сила, от който главата на чудовището се отдели от раменете. После нападателят отлетя невредим.

Но тялото на гиганта, набрало скорост, продължи да се носи напред и скоро стана очевидно, че ще се стовари право отгоре ми. То вероятно тежеше над три тона и щеше да направи Хари Две и мен буквално на пихтия. Сянката му вече надвисваше над нас, затъмнявайки слънцето. Нямаше да успея да се измъкна, не и ако продължавах да нося кучето и Мълнията, а не ми се щеше да жертвам нито едното, нито другото.