Дейвид Балдачи - Довършителката

– Женската, от която взех Мълнията, носеше пръстен с това изображение. Имаш ли представа какво означава?

– Да, трите куки – вдигна три пръста той. – Като света троица.

– Това го разбрах и сама – отвърнах иронично, подтиквайки го да каже нещо повече.

– Вярност, справедливост и истина, Вега Джейн. Три части от едно цяло. Взети заедно, съставляват най-великата сила от всички.

– И къде се съдържа тя?

– У онези, които ги изповядват.

– Мислех, че всеки се придържа към тях.

– Това положително не е така.

– Дядо ми имаше подобен пръстен.

– Нима?

– Колко Уъгове са минавали оттук?

– Не много.

– И ти просто чакаш тук, за да дадеш ключовете на всеки, който се появи?

– Не.

– А на кого тогава?

– Само на онези, които търсят отговори.

– Значи когато казах, че...

– Да.

Реших да стрелям в тъмното.

– Дядо ми идвал ли е тук?

– Преди много време – кимна Еон.

– Казвали са ми, че го сполетяла Случка и след нея изчезнал.

– Ти вярваш ли?

– И аз не знам. – Направих пауза и добавих с уморен глас: – Всъщност не, не вярвам.

– Как е раната ти, Вега? – попита той.

Вдигнах ръката си. Белезите още стояха, но някак избледнели, а болката не се усещаше толкова силно. Погледнах сребристата ръкавица, с която ги бях потъркала. Дали не бе напоена с някакъв лековит мехлем?

– Колко време съм отсъствала? – рекох, подпирайки се върху Мълнията.

– Всъщност николко. Времето е интересно понятие. Ето, за мен не е изтекъл нито миг, докато за теб са се случили доста неща.

– Нямаш си и представа.

– Наистина нямам.

Канех се да кажа още нещо, но съзнанието ми изведнъж се изпразни. После бавно дойдох на себе си.

Знаех къде се намирам. Усещах тревата, върху която лежах, чувах проскимтяванията на Хари Две и тупкането на лапите му около себе си. Част от мен искаше просто да остане така, без да мърда, до края на Сесиите си. Но все пак се вдигнах на лакът и отворих очи. В далечината се виждаха Комините. Погледнах към небето. Не беше изтекло почти никакво време – още се спускаше здрач. Единствените неща, доказващи, че не съм сънувала, бяха ръкавицата върху ръката ми и Мълнията в същата тази ръка.

Както и издутината в джоба ми, където лежеше Целебният камък.

Станах и стиснах по-здраво копието. Какво щях да правя с него? То бе високо колкото мен. Не можех просто да го разнасям из Горчилище, а нямаше къде да го скрия.

Докато разсъждавах така, то, сякаш прочело мислите ми, се сви до размера на перодръжка. Изгледах го смаяно. Явно трябваше да започна да свиквам с необяснимите неща, които ми се случваха постоянно.

На първо място сред тях сега се нареждаше фактът, че дядо ми също се бе срещал с Еон.

– Глупачка такава – плеснах се по челото. Бях забравила да питам дребосъка дали той е пътувал към миналото или към бъдещето.

Поех към дома, мъчейки се да подредя бъркотията в главата си. Какво да правя сега? С кое да се захвана по-напред?

Ама че каша, Вега. Ама че проклета каша.

Докато влачех крака към къщата, ме подмина карета. Едва тогава се досетих, че същата вечер е свиждането ми с Джон у Моригон. Странно как ми бе изхвръкнало от ума – обичайно се радвах на възможността да го посетя и – ако трябваше да съм напълно честна – да похапна добре.

Затичах се напред и подвикнах на Богъл, вече спрял пред дома ми:

– Дай ми само минутка.

Бързо нахраних Хари Две и се почистих доколкото можах пред огледалото. Щом щях да посещавам луксозния дом на Моригон, исках да изглеждам прилично – или поне толкова прилично, колкото може да изглежда Уъг, притежаващ само един кат дрехи, които постоянно се нуждаят от пране.

Изтощеното куче задряма пред едва тлеещото огнище, а аз се втурнах обратно навън. Богъл шибна Слеповете и двайсет минути по-късно вече бяхме пред желязната порта, която бавно се отвори, за да ни пропусне. Чудех се какво ли ще заваря този път. При всяка наша среща Джон ставаше все по-неузнаваем.

Уилям ме посрещна, като погледът му бързо се плъзна по мен – вероятно да провери дали нямам нужда от посещение в банята. Явно бързият ми тоалет на тръгване бе дал резултат или пък му се видях безнадежден случай, защото ме съпроводи директно към трапезарията. Със задоволство видях върху масата обичайното пищно угощение.

На прага икономът ме остави, като заръча да се настанявам, добавяйки, че „мадам Моригон и господин Джон“ ще дойдат всеки момент.