Дейвид Балдачи - Довършителката

– Разбирам – кимнах. И наистина разбирах, може би повече, отколкото тя предполагаше. – Е, Джон, ще отидем ли да разгледаме стаята ти?

– Само не се бавете – каза Моригон, която наблюдаваше всяка моя стъпка. – С него имаме още занимания тази вечер.

Последвах брат си нагоре по стълбите. Прашните ме ботуши потъваха в мекия килим.

Той отвори една врата и двамата влязохме.

Отне ми цяла минута, за да огледам просторното помещение. Леглото изглеждаше няколко пъти по-голямо от старите ни нарове в Общежитието. До прозореца имаше дървено писалище, покрито със свитъци и пергаменти, цяла редица лъскави перодръжки и шишенца с мастило „Куик и Стивънсън“. По стените бяха окачени картини. Но най-голямо впечатление правеха книгите – струпани на купчини по рафтове, столове или просто на пода. Отворих чифт двойни врати, зад които се оказа гардеробът на Джон. Имаше безброй закачалки с дрехи, както и излъскани обувки, наредени акуратно под тях. Чекмеджетата съдържаха ризи, чорапи, бельо и други елементи от тоалета, които дори не познавах.

Джон седна зад бюрото и веднага се залови с някакви записки. Приближих и надзърнах през рамото му. Пергаментът бе изпъстрен с драскулки, най-вече цифри и формули, твърде сложни за моята неука глава.

– Какво правиш?

– Изчислявам коефициентите на натоварване на стената и необходимото укрепване. – Той вдигна друг къс пергамент, върху който имаше чертежи. – Това тук са стражевите кули, разположени през равни разстояния. Трябва да се управлява също и дебитът на водата за рововете. Да се вземе предвид наклонът, естествените препятствия...

– Разкажи ми за тези ровове.

Лицето му се озари от вълнение.

– Открих подземен извор само на два километра от линията, по която минава Стената. Разположен е по-нависоко и ще можем да използваме силата на гравитацията. Различен е от този, който водоснабдява селото, тъй че няма да има опасност за запасите ни от питейна вода.

– Да, спомням си твоята идея за две линии на защита.

– Сега я усъвършенствах още повече.

– Как?

– Ще изкопаем ровове както от външната, така и от вътрешната страна на Стената. От стражевите кули ще обстрелваме Кръвниците, които се опитват да проникнат. Ако някои все пак успеят, ще се натъкнат на нова водна преграда и тогава вече със сигурност ще ги победим, докато се мъчат да я преодолеят. Ще бъдат като Адари с подрязани крила, безпомощни и готови за клане.

Опитах се да си представя мислено идеята осъществена. Изглеждаше доста находчива и изпитах чувство на гордост от изобретателността на брат ми, макар нехайното споменаване на „клането“ леко да ме смути.

– Проектирал съм копачни машини, които ще повишат ефективността на работата – продължаваше той. – Ще се задвижват от впрегатни животни като онези, които Фермерите ползват в полето, но в много по-голям мащаб и с повишена мощност, благодарение на системите от макари, скрипци и валове със зъбни колела.

Сякаш някой разгръщаше пред мен необятната карта на неговия ум. Само като си помислех, че допреди няколко седмици си е губил времето, ходейки на Обучение с другите Младоци. Никога не го бях чувала да говори по този начин – ентусиазирано, уверено. Дадох си сметка, че целият му предишен живот в Горчилище е бил прахосан напразно. Трябвало е да настъпи криза, за да се отключат талантите, лежащи недокоснати под повърхността.

– Какво ще правиш, когато Стената бъде готова?

– Моригон иска лично да се заеме с обучението ми.

Виждах как само при звука на името и в очите му се появява блясък.

– Надявам се, че си щастлив от новия си живот, Джон.

– Разбира се, Вега – отвърна без колебание той.

За да съм честна пред себе си, трябваше да призная, че основната цел на тазвечершното ми посещение бе да склоня Джон да избяга заедно с мен през Мочурището. Не съществуваха никакви Кръвници и целият строеж на Стената беше една голяма лъжа. Но след подобен разговор у мен не остана и капка съмнение, че всяка възможност да си върна брат ми е отминала. Ако щях да се махам оттук, трябваше да го сторя сама.

– Е, остана ли доволна от гостуването, Вега? – попита ме малко хладно Моригон, докато ме изпращаше до вратата.

– Да. И вечерята беше превъзходна.

– Помня, че отказа да приемеш пари предния път, но сега помолих Уилям да приготви една кошница с храна като израз на личната ми благодарност, задето позволи на Джон да заживее при мен.

– Благодаря – казах. Имах своята гордост, но знаех също, че ще имам и празен стомах на сутринта.