Дейвид Балдачи - Довършителката

– А, здравей, Ве-Вега Джейн.

Обърнах се бавно по посока на гласа.

– Здравей, Делф.

Той пристъпи по-близо. Изглеждаше уморен и косата му, макар и все така дълга и сплъстена, вече не бе побеляла от брашно, а черна от пръстта и прахоляка на строежа.

В протегнатата си ръка държеше книгата ми.

Застинах на място, колебаейки се дали изобщо да признавам, че е моя.

– Мо-мо-мога и аз д-д-а дойда, Ве-Вега Джейн?

Изгледах го втрещено.

– Искам да кажа, в Мо-Мочурището – добави той на висок глас.

– Знам какво искаш да кажеш, мътните да те вземат – изсъсках аз, най-сетне възвърнала си дар слово. – Няма нужда да викаш така, че да те чуе цяло Горчилище. Къде я намери?

– В ку-кутията, дето я беше заровила – рече той, вече по-тихо.

– И как разбра?

– Ами г-гледах те, ето как.

– Добре, Делф, само се успокой – прошепнах. – Прочете ли я?

– Н-не цялата. Ама в нея не се к-казва как да се прекоси Мо-мочурището. – Погледът му се плъзна към веригата на пояса ми. – Т-това нещо ли ти п-помага да летиш?

– Разсъждаваш твърде логично, Делф. Да не би да си се преструвал преди? Защото, ако е така, си най-големият задник, когото познавам.

Лицето му доби засегнато изражение.

– Аз не съм г-глупав, Ве-Вега Джейн, само по-понякога нещата тук леко се объркват. – Той се почука с пръст по слепоочието и приседна на един пън, все още въртейки книгата в ръце. – Къ-къде я н-намери?

– В къщата на Куентин Хърмс. Той я е написал.

– Значи и преди е хо-ходил в Мо-Мочурището?

– Предполагам.

– Но тогава Кръ-Кръ-Кръвниците...

Двамата се спогледахме за секунда, но не казахме нищо.

– Ето, взе-вземи я – протегна ми той книгата. Така и направих. – Все едно, без к-карта ни-нищо не става.

– Аз имам карта.

– Къде?

– На скришно място. – Отпуснах се на земята до него. Това бе добра възможност да разбера какво знае и аз не смятах да я пропусна. – Имах видение, Делф. Искаш ли да ти го разкажа?

– Ви-видение? Като на М-Моригон?

– Дори по-ясно от нейните. Върнах се назад във времето. Можеш ли да си представиш?

– Назад във времето – повтори той, явно мъчейки се да осъзнае чутото. – Ка-какво, ко-когато си била мъничка?

– Дори и преди това. Но когато бях малка, видях някого, Делф. Видях теб.

– Не думай – отрони се от скованите му от страх устни.

– Видях те в двора на Моригон.

– Аз ни-ни-никога н-н-не съм бил там – заклати усърдно глава той.

– Ти тичаше по алеята. Беше страшно уплашен от нещо.

Делф запуши ушите си с ръце.

– Не е вярно, не е.

– Видях и Моригон. Тя също беше в ужас.

– Не е вярно!

– И мисля, че знам какво ви е уплашило.

– Н-не... не... не – запелтечи той.

Сложих ръка върху треперещия му гръб.

– Помниш ли, като ми каза за червената светлина? Възможно ли е това да е била нейната коса? Тя също е червена, нали?

Делф се клатеше напред-назад върху пъна. Боях се да не скочи и побегне, но се зарекох, че стори ли го, ще полетя подире му. Трябваше да разбера истината на всяка цена.

– Случката на дядо ми... Моригон също е била там. Станало е в нейния дом, признай си. – Разтърсих го за рамото. – Така ли е, Делф? Така ли е?

– Да, там беше, Вега Джейн – извика той.

– Знаех си! А ти какво си търсил при тях? А? Трябва да ми кажеш. – Разтърсих го отново. – Кажи ми!

Лицето му се сгърчи в агония. Той се преви надве, но аз го изправих обратно. Не бях на себе си. Трябваше да разбера. Не ме беше грижа дали го наранявам, или не. Целият ми живот се оказваше една лъжа. Имах право да науча поне част от истината. Още сега.

– Кажи ми! – изкрещях, зашлевявайки му плесница.

– Бя-бях отишъл д-да видя новия Уист, к-който татко беше обучил за нея. Ха-Харпи се казваше. Чу-чудесно ку-кученце, много г-го обичах.

– И после какво?

– Стори ме се, че чу-чувам Ха-харпи отвътре. За-затова надникнах.

– И влезе?

Той кимна, стиснал клепачи като от непоносима болка. Сграбчих го здраво за ръката. Не исках да спира тъкмо сега.

– Н-никъде не се ви-виждаше жив Уъг. Ни-нито пък Харпи.

– Продължавай, Делф. Продължавай.

– Чу-чух някакъв шум на г-горния етаж и се уплаших.

– Нормално е, Делф. Бил си само на шест Сесии. – Сега говорех тихо, стараейки се да му вдъхна спокойствие.

– К-качих се п-по стълбите и ги чух да се ка-каа-карат – изплю най-сетне думата той.

– Дядо ми и Моригон? – Мълчание. Разтърсих го отново. – Те ли бяха?

– Н-не мога повече, Ве...

– Те ли бяха? – креснах в лицето му. – Погледни ме, Делф. Погледни ме! – Очите му се отвориха. Моригон и дядо ми ли бяха?