Дейвид Балдачи - Довършителката

Когато най-сетне ми попремина, се изправих и видях пред себе си Еон. Изпъкналите му очи гледаха вторачено – не в мен, а в Мълнията, която продължавах да стискам с облечената си в ръкавица ръка.

– А, ето те и теб – възкликнах и като пристъпих с олюляване напред, му подадох златния ключ. – Заповядай, вземи си проклетия ключ към миналото. Съмнявам се да го поискам отново за в бъдеще.

– Откъде взе това? – посочи той към копието.

– Това ли? – отвърнах ядно. – Дадоха ми го на едно бойно поле. За да се опазя от нещата, които не можели да ме видят, нито да ме наранят.

– Да не искаш да кажеш, че си била видяна?

– Видяна, а също и докосвана – протегнах му изгорената си ръка. – Очарователно, не намираш ли? – Едва тогава се сетих. Извадих Целебния камък от джоба на наметката си, прокарах го над подутата и зачервена кожа и си помислих, че ще изглежда много по-добре, ако се върне в нормалното си състояние. Но нищо не се случи. Двете кръгли петна не изчезнаха. Дори ми се стори, че се подлютиха още повече.

– Това е прокълната рана – рече Еон. – Камъкът не може да я изцели.

– Колко мило! – извиках. – А що се отнася до копието, даде ми го една облечена в ризница Женска, която загина в битката. Тя знаеше името ми и каза, че съм била длъжна да оцелея. А ти ме увери, че ще бъда невидима и по никакъв начин няма да мога да се намесвам в събитията. Такъв бил проклетият неотвратим закон на времето. Е, за твое сведение видях много повече от собственото си минало. Убивах други и аз самата едва не загинах. Дори получих и прокълната рана. Като изключим това, ти позна за абсолютно всичко. – Плеснах с ръце. – Поздравления.

Дребното, сбръчкано лице на Еон се спаружи още повече при резките ми думи. В изражението му имаше толкова разкаяние, че незабавно съжалих за своята невъздържаност. Вече с по-умерен тон, добавих:

– Но все пак оцелях. И действително научих много. Макар че миналото си е мое, явно съм пропуснала доста неща.

– Като например? – повдигна любопитно вежди Еон.

Приседнах на един камък и потърках изгореното място със сребристата ръкавица. Това ми донесе странно облекчение.

– Озовах се на бойно поле. Навсякъде имаше конници в доспехи и Слепове, които можеха да летят. А също и някакви гиганти, които ги мачкаха с голи ръце.

– Известни са като Колоси. Древна раса, трудно поддаваща се на контрол. – Той млъкна и ме огледа. – Това може би иде да ти каже нещо важно.

– Какво? – погледнах го обнадеждено.

– Че имаш много по-обширно минало, отколкото си предполагала.

– Но това няма как да бъде моето минало. Не бих забравила подобни неща, нали? Уверявам те, че бяха доста незабравими. А и изобщо не смятам, че...

Тук прехапах език, защото ми хрумна мисъл, при която едва не подскочих.

Дали това наистина не беше моето минало? Или може би моето бъдеще?

Дори само тези противоречащи си възможности бяха достатъчни, за да ме побъркат.

– Как изглеждаше Женската, която ти даде Мълнията? – попита Еон.

– Млада, вероятно на двайсетина Сесии. С червеникава коса. Висока на ръст. Мина ми през ум, че... – Млъкнах, давайки си изведнъж сметка защо ми се бе сторила толкова позната. Сравних я с образа от другия спомен – онзи, в който малкият Делф бягаше по чакълестата алея. Там Моригон излизаше от къщата с разчорлена червена коса, раздърпани дрехи и най-вече с онова обезумяло изражение в зелените си очи.

– Какво има? – обади се меко Еон.

– Не, нищо... просто съм капнала. – Но всъщност умственият шок бе по-силен от физическия. Той идваше от факта, че Женската от бойното поле трябваше да има някаква връзка с Моригон. Същите очи, същият нос, същият овал на лицето... При различни обстоятелства, тоест ако не ме грозеше смъртна опасност от летящи лъчи и копита, вероятно щях да направя връзката по-скоро.

Той сведе очи към кръста ми и зърна Дестин.

– Откъде се сдоби с това?

– Веригата ли? Намерих я. Или по-точно, тя ме намери. Благодарение на нея съм още жива.

– Нарича се Дестин.

– Значи знаеш името й? А известно ли ти е, че може да лети?

– Изкована е от джуджета-чародейци, от звука на котешки стъпки, женска брада, корен на планина, мечи жили, дъх на риба и птича слюнка.

– Звучи отвратително.

– Абсолютно неразрушима е, а качествата и са безценни –изгледа ме Еон. – Имаш голям късмет да я притежаваш.

Докоснах мястото върху кожата си, където бях прерисувала символа с трите куки. Ако той знаеше за Дестин, нищо чудно да можеше да разтълкува и неговото значение. Протегнах ръката си така, че да го види.