Дейвид Балдачи - Довършителката

Този спомен ми бе познат. Всъщност надали някога щях да го забравя. Делф буташе носилка на колелца. Беше на четиринайсет Сесии. Знаех го, защото знаех кой е в носилката.

Баща ми. Отвеждаха го в Приюта.

Майка ми вече беше там. По-младото ми „аз“, вече почти на дванайсет и не много по-различно от сегашния ми вид, крачеше отстрани, държейки баща ми за ръката. В онова ужасно утро се събудих, за да открия родителите си още в леглото. Поне телата им бяха там, но това бе, общо взето, всичко. Празни обвивки. Когато видях, че не реагират, изтичах за помощ.

Помощта дойде под формата на няколко Знахари, но те не успяха да сторят нищо. След много прегледи и дискусии Съветът реши, че Хектор и Хелън Джейн следва незабавно да бъдат настанени в Приюта.

Делф спря носилката, вдигна съсухрения ми баща и го внесе през високите двойни порти в зданието, което родителите ми никога вече нямаше да напуснат. Или всъщност не, поправих се, бяха го напуснали сред стълбове от огън.

Облачните валма ме обгърнаха отново и аз се зачудих кое ли е следващото място, на което ще се озова заедно с кучето си. Започвах леко да се изморявам от това бродене из миналото, но трябваше да призная, че си бях припомнила много неща, дряма-ли досега в паметта ми.

Докато размишлявах върху тях, ме връхлетя неочакван удар, от който се прекатурих с краката нагоре.

Паднах тежко на земята. Когато пред очите ми спряха да играят искри, опитах да се надигна, но нещо ме удържаше долу. Погледнах и видях, че е Хари Две, който бе поставил лапи върху раменете ми. Беше удивително силен.

Най-сетне успях да го отблъсна встрани и да седна. Намирах се сред поле, далеч по-широко от Дуелума, на който се провеждаха борбите в Горчилище, но никъде не виждах онова, което ме беше съборило. По небето се носеха плавно петна от светлина, изпускащи искри и сребристи лъчи. Отначало движението им изглеждаше прекрасно и успокояващо, дори някак мелодично, макар че не издаваха звук. Но когато един от лъчите докосна друго светло петно, се разнесе чудовищна експлозия. Секунда по-късно от небесата падна тяло и се зари в пръстта на половин метър от мястото, където седях.

Изпищях и скочих на крака. Хари Две, застанал до мен, се захласваше от лай. Взрях се в тялото. То бе почерняло и части от него липсваха, но личеше, че е на Мъжки – с широко брадато лице, метален шлем и нагръдник, целият облян в някаква течност. Приличаше на кръв, но не червена, а с искрящ зеленикав оттенък. Нададох нов писък и това сякаш сепна ранения. Той ме погледна с единственото си останало око, после потръпна, окото му се затвори и той просто умря, точно пред мен.

Отстъпих назад ужасена. Чух Хари Две да вие и се обърнах тъкмо навреме, за да видя носещия се насреща ми жребец. Ръстът му можеше да накара Слеповете на Тансий да потънат в земята от срам. Яздеше го висока, стройна фигура, облечена в ризница, каквато бях виждала единствено в книжките. На главата и имаше метален шлем и когато повдигна в движение забралото му, видях, че е Женска.

Тя замахна с ръка. В металната си ръкавица стискаше дълго яркожълто копие. Без да намалява скоростта, се прицели и го метна право срещу мен. Но то не ме улучи, а прелетя на два метра над главата ми. Нямаше нужда дори да се привеждам. Погледнах през рамо и видях гигантски Мъжки да напада от другата ми страна, възседнал друг могъщ жребец. Разнесе се грохот и светлина като от мълния и великанът просто изчезна сред вихрушка от черен прах и червени искри.

Жълтото копие излезе от другата страна на огненото кълбо, преметна се във въздуха и се върна обратно в десницата на Женската. Сега тя се намираше точно пред мен и нямах никакъв шанс да отскоча от пътя й. Закрих главата си с ръце и зачаках да ме прегази. Но когато погледнах, единственото, което видях, бе коремът на жребеца й. Той се издигаше нагоре, носен от широки, разперени криле. Докато го наблюдавах омагьосана, ездачката му отново влезе в небесна схватка с друга фигура, качена върху крилато същество, което изглеждаше като Адар, но шест пъти по-голямо.

Накъдето и да се обърнех, виждах единствено подобни двубои. От всички посоки се изстрелваха с неописуема скорост лъчи от светлина. Успееха ли да улучат целите си, те просто се взривяваха. Ако ли пропуснеха и удареха земята, тя се разтърсваше с такава сила, че едва се удържах на крака.

Скоро в битката настъпи леко затишие. Възползвах се от възможността и побягнах с всички сили, следвана от Хари Две. Еон ми бе казал, че докато съм тук, никой няма да може да ме види, чуе или докосне, но ето че бях съборена на земята и почти прегазена. Инстинктът ми диктуваше, че не се ли махна час по-скоро, ще умра. Поредният сребрист лъч рикошира с оглушителен трясък в един камък само на метри от мен. Изхвърчах във въздуха и се приземих тежко върху някакъв предмет. Когато се претърколих встрани, видях, че това е облечено в ризница тяло.