Дейвид Балдачи - Довършителката

Миналото и бъдещето ми? Вече се бях убедила, че миналото ми е една лъжа. Дали щеше да е от полза, ако го видех от различна перспектива? Не бях убедена, но нямах нищо против да опитам.

Когато стигнахме края на тунела, Еон спря, обърна се към мен и ми посочи близката стена. Вдигнах очи към нея, като очаквах да видя единствено скала. Вместо това видях огромни порти от ковано желязо. Ковачите в Комините понякога изработваха такива, удряйки искрящия метал с чуковете си. Единствената разлика бе, че тези порти сякаш още не бяха изстинали. Всъщност изглеждаха нажежени до бяло.

– Горещи ли са – попитах, без да ги доближавам прекалено.

– Не, всъщност дори са хладни на допир. – Еон ги потърка с ръка и ме подкани да последвам примера му.

Сторих го предпазливо. Наистина беше така.

Той извади два ключа от джоба на наметката си и ми ги подаде.

– Златни ли са? – попитах.

Еон кимна.

– Всички ключове, предназначени да отварят магични неща, са от злато.

– Това някакво правило ли е? – усмихнах се на странната забележка.

– Повече от правило, защото правилата могат да се променят. Това е истина.

– Мисля, че разбирам. – Но в казаното имаше толкова дълбок смисъл, че не знаех дали мога да вникна в него докрай.

– Безброй забележителни събития, които са могли да се случат, не са се случили, защото някой не е имал куража да отвори дадена порта.

– Е, предполагам, че понякога е по-разумно да не я отваряш – възразих упорито. После добавих: – Как да различа ключовете? Кой е за миналото и кой за бъдещето?

– Всъщност не можеш да ги различиш – рече Еон. – Ще трябва да избираш наслуки. И имаш право само на един избор – минало или бъдеще.

– Какво ще стане, ако ми се падне миналото?

– Тогава ще видиш него. Твоето минало.

– А ако се падне бъдещето?

– Ще видиш какво ти предстои, разбира се.

– Не съм сигурна, че искам да знам какво ме чака занапред.

– Тъй или иначе, трябва да избереш – каза Еон.

Загледах ключовете в ръката си. Бяха напълно еднакви. Но явно ефектът щеше да е противоположен, в зависимост кой от двата решах да използвам.

– Наистина ли няма начин да се различат?

Той наклони малката си глава.

– Да не би да имаш предпочитание?

– Миналото – отвърнах без колебание. – Макар вече да съм го изживяла, напоследък откривам, че със същия успех можех и да не съм – толкова мътно е всичко в него. Трябва да го проумея напълно, ако искам да имам бъдеще. Поне така ми се струва.

– Тогава, Вега Джейн – рече след кратък размисъл Еон, – ще споделя с теб, че повечето избиращи се озовават в бъдещето. Знам го, защото, когато се върнат, ми разправят преживелиците си.

– Но ако действително няма начин да отгатна, значи шансовете ми са равни.

– Мога само да те посъветвам да огледаш ключовете и да се опиташ да познаеш кой ти е нужен, вземайки предвид всичко, което ти казах – отвърна Еон.

Отстъпих крачка назад и сложих двата ключа редом върху дланта си. Формата им съвпадаше до последното зъбче. Но после ми хрумна нещо от думите на странния ми събеседник. То съдържаше намек, според мен нарочен.

Разлика, макар и едва доловима, все пак се забелязваше. Единият ключ имаше повече драскотини от другия. Погледнах масивните железни порти. Бях отваряла достатъчно брави, за да забележа, че ключалката е сложна и извита, тъй че трудно можеше да вкараш ключ в нея, без да го надраскаш. А Еон бе казал, че пътуванията до бъдещето са по-чести. Ето че вече разполагах с отговор. Усмихвайки се широко, подадох издраскания ключ обратно на Еон.

– Имаш набито око, Вега Джейн – каза той, после махна по посока на портите. – А сега вече е време да тръгваш.

Поех си дълбоко дъх и ги доближих. Но преди да направя решителната крачка, погледнах отново към Еон.

– Какво точно ще стане?

– Никой няма да те вижда и чува и каквото и да се случи, няма да пострадаш. Но също така по никакъв начин няма да можеш да се намесваш в събитията, на които ще станеш свидетел. Такъв е неотвратимият закон на времето.

– Един последен въпрос. Как ще се върна?

– През същата порта. Не се бави излишно, Вега Джейн. И не мисли, че си луда, каквато и лудост да видиш край себе си.

Не ми оставаше друго, освен да проверя сама. Протегнах ръка и пъхнах ключа в ключалката. Усмихнах се насърчително на Хари Две и го превъртях.

Портите се разтвориха широко и кучето и аз просто преминахме през тях. Всичко наоколо тънеше в мъгла, сякаш облаците се бяха спуснали на земята, за да си отпочинат. Това бе странно и донякъде разочароващо. Ако щях да виждам миналото си, предпочитах да не е сред сивкави валма.