Дейвид Балдачи - Довършителката

Отново се сетих за язвителните думи на Роман Пикус – че съм достигнала границата на възможностите си, че от мен никога няма да се получи нещо повече от обикновен фабричен труженик. Че възможностите на Джон са далеч по-големи от моите. Изглеждаше дребнаво, дори абсурдно да си хабя нервите с това на фона на случилото се с родителите ми през нощта, но мислите ми постоянно се връщаха натам. Емоциите се оказваха трудни за обуздаване, като стадо Кретове, стремящи се упорито към свобода.

Защо ли Моригон ми се бе притекла на помощ тази сутрин? Желанието на Кроун явно беше да ме хвърли във Валхал и той като нищо щеше да го изпълни, ако тя не бе застанала на моя страна. По изражението и личеше, че не вярва на нито дума от моите лъжи. И все пак най-неочаквано заяви, че се възхищава на волята, твърдостта и куража ми.

Мразех я за това, че беше изтръгнала от мен обещание да мълча относно случката в Приюта, но същевременно изпитвах благодарност. Изобщо, в главата ми цареше пълен хаос и не знаех какво да мисля.

През обедната почивка излязох навън, за да отнеса на Хари Две купичка с вода. Дадох му и малко храна, която той лакомо погълна. Седнах до него на земята и се загледах в Комините. Те представляваха колосално здание и през двете си Сесии тук бях видяла едва малка част от него. И все пак можех да се обзаложа, че съм видяла повече от всеки друг Уъг, работещ във фабриката. Докато измервах с поглед височината му, изведнъж ми хрумна, че в него би трябвало да има много повече от два етажа. Това бе озадачаващо, защото в нощта, когато се надпреварвах с Джабитите, стълбите свършваха на втория етаж и нагоре нямаше други. Или не, по-точно бе да се каже, че не бях видяла други. Напълно възможно бе да има още стълбища в други части на сградата.

Докато минавах обратно през портала, Домитар ми прегради пътя. Направи ми впечатление, че днес не мирише на Огнена вода. Дрехите му не бяха измачкани, а очите му гледаха ясно, без следа от обичайното зачервяване, причинено от пиенето.

– Просто се отбих да нахраня кучето – рекох. – Не се притеснявай, ще си свърша работата за деня. В някои отношения металните ленти са дори по-лесни от красивите дрънкулки.

– Това е добре. Защото ти предстои да правиш още много от тях.

– Тогава може би не е зле да наемеш още един Довършител, на мястото на Хърмс.

– Няма да има други Довършители – изръмжа той.

– Е, значи ми се полага поне малко повишение на заплатата.

– Това е труд в името на Горчилище. Би трябвало да си готова да го вършиш и безплатно.

– А ти защо не се откажеш от надницата си, Домитар?

– Някой ден ще си научиш мястото, Вега, помни ми думата.

– С удоволствие – промърморих под носа си. – Стига да не е това място.

– Разбирам, че тази сутрин почти си закъсняла – отбеляза остро той.

– Имах основателна причина.

– Чудя се коя причина е достатъчно основателна, за да клинчиш от работа, особено във времена като тези.

Поколебах се. Обикновено не обсъждах лични проблеми с Домитар.

– Състоянието на родителите ми в Приюта изглежда се е влошило – рекох накрая.

Той склони глава, което ме учуди. Но още повече ме учудиха следващите му думи:

– Често мисля за тях, Вега. Моля се в Камбанарията за оздравяването им. Те бяха добри Уъгове. Дано съдбата бъде благосклонна към тях.

Когато ме погледна отново, ми се стори, че в очите му блестят сълзи. Сълзи в очите на Домитар? Това вече бе върхът на всичко.

После той се обърна и си тръгна, а аз усетих зад гърба си още нечие присъствие. За миг се побоях да не би да е Кроун, дошъл да ме отведе във Валхал въпреки уверенията на Моригон, но се оказа, че е просто старият Дис Фидус.

– Време е да се връщаш на работа, Вега – рече тихо той.

Кимнах и поех към цеха. На минаване край офиса на Домитар надзърнах и мярнах силуета му. Освен ако слухът не ме лъжеше, отвътре долитаха сподавени ридания.

Останалата част от деня ми премина като в мъгла. Трябва да съм работила здраво, защото, когато сирената най-сетне прозвуча, върху количката край тезгяха ми се издигаше цяла купчина метални ленти, всичките шлифовани и гладки като кожа на Младок, със задължителните дупки, пробити точно по начина, описан в инструкцията. Минах през съблекалнята, взех наметката си и излязох.

Дис Фидус затвори портите след мен и чух щракването на ключалката. В този момент взех решението си. Щях да се върна обратно в Комините. Помнех видението на жестоката битка, както и потока от кръв, който ме бе отнесъл, и лицето на крещящия Уъг, изобразено върху месинговата дръжка. Разбира се, помнех и Джабитите.