Дейвид Балдачи - Довършителката

Маккрийди се оттегли в далечния ъгъл на клетката като ранено животно. Хайдуците ме гледаха с безизразни очи.

– А ти си обирай крушите оттук – махна ми с ръка Нида. – Няма да повтарям.

Шук излая и щракна с челюсти. Аз си плюх на петите.

Но нещо побягна след мен. Озърнах се през рамо, готова да тичам по-бързо или дори да полетя. Но това не беше Шук, а само Хари Две.

Спрях запъхтяно, опряла ръце върху коленете си, а кучето взе да подскача наоколо, опитвайки се да ме близне. Напълно бях забравила за него след посещението си в Приюта. Приклекнах, прегърнах го и той се успокои също толкова бързо, колкото и аз.

– Навярно си гладен – казах.

Отидохме пешком обратно до къщата и аз му дадох последните останки от храна, с които разполагах. Докато той ядеше, седнах на пода с мокрите си дрехи и се вторачих в отдавна угасналото огнище. Огледах сумрачната стая. Това бе всичко, което притежавах. Джон ме бе напуснал, а ето че сега си бяха отишли и родителите ми.

Със стържещ от глад стомах, напълних манерката с вода и се упътих към Дървото си. Хари Две припкаше подире ми. Когато стигнах, го вдигнах от земята, притиснах го здраво към гърдите си и скочих. Издигнах се на много метри във въздуха, чак до дъсчената площадка. Приземих се леко и за свое учудване заварих там кошница, пълна с още топли наденички, зеленчуци, хрупкав хляб, ябълки и круши, пушена шунка от Крет, солени бисквити и тенекиена кутия със сирене. Не можех да повярвам на очите си. Откъде се бяха взели всички тези лакомства?

Настаних се пред кошницата и запретнах ръкави. Всичко ми се струваше особено вкусно, може би заради тайнствения начин, по който се бе появило – като дар от неизвестен приятел. Дадох една наденичка и късче от шунката на Хари Две, който моментално ги омете.

Казват, че на подарен Слеп зъбите не се гледат, но не можех да не забележа, че кутията със сирене носи етикет от скъп магазин в центъра, където пазаруваха само най-богатите Уъгове. Спрях да дъвча. Дали кошницата не идваше от Моригон? Или от Тансий? Но защо?

Част от мен понечи да отблъсне вкуснотиите и да не погълне нито хапка повече. Но гладът ми бе твърде силен.

Храната в кошницата бе намаляла с около четвърт, когато най-сетне спрях да се тъпча. Всичко бе великолепно, но трябваше да оставя малко и за Джон. В следващия миг се сепнах.

Вече нямаше нужда да пазя храна за него. Той навярно ядеше по-вкусни деликатеси от тези всеки ден.

Прониза ме болка на ревност, но бързо я прогоних. Не биваше да завиждам на брат си. Аз му желаех само най-доброто. Що се отнасяше до подслон, храна и образование, той наистина се намираше на най-доброто място. Но животът не се свеждаше само до ядене, спане и учене. А за другото не бях убедена, че мястото е толкова добро.

С пълен корем, полегнах по гръб върху дъските и се загледах в короната на своето Дърво, която почти ме опазваше от дъжда. Листата бяха зелени и се поклащаха от вятъра. Затворих очи и се опитах да си представя, че родителите ми са още живи, но не се получи. Изпод стиснатите ми клепачи се процеждаха сълзи.

Помнех как когато се спомина моята баба, Калиопа Джейн, я погребаха в прост дървен ковчег в Светия парцел, далеч от луксозните паметници на важните Уъгове. Мястото, където почиваше, бе означено само с бронзова плочка с нейното име. Като малка често ходех там и се чудех какво ли прави там долу, в пръстта. Като поотраснах, разбрах, че в гробовете се намират не самите Уъгове, а само онова, което е останало от тях, след като тялото откаже да им служи. Тогава престанах да ходя.

След Случката на дядо беше по-различно. Нямаше ковчег, защото липсваше тяло, което да сложат в него. Но имаше служба в Камбанарията. Не помнех много от нея, понеже непрекъснато плачех. Дядо си беше отишъл и никой не можеше да ми обясни защо.

Обърнах се настрана. Мозъкът ми щеше да се пръсне от безбройните въпроси, на които не намирах отговор.

После ми хрумна мисъл, при която седнах толкова бързо, че главата ми се замая.

Джон! Какво щях да кажа на Джон за нашите родители?

Обгърнах коленете си с ръце и склоних чело върху тях.

Чувствах се раздвоена. От една страна, бях длъжна да му кажа всичко, но от друга – знаех със сигурност, че това ще го съсипе.

Изправих се полека на крака. Сякаш най-добре бе да си мълча. Но истината рано или късно щеше да излезе наяве. Уъговете, които работеха в Приюта, щяха да отворят стаята на родителите ми и като я заварят празна, да докладват на Съвета. Нямаше как да не се узнае, че съм ходила там – Нон, проклетникът, когото бях ударила, щеше да ме издаде. Тогава всички щяха да решат, че имам нещо общо с изчезването им.