Дейвид Балдачи - Довършителката

– Е, това е вече друга приказка. Току-виж ти е останал някой грам мозък, макар че силно се съмнявам. – И той се разсмя толкова буйно, че едва не се задави.

– Тъкмо ще успее да прокара идеите си – продължих. – Една от тях е, че Съветът трябва да поеме контрола над всички пансиони, защото собствениците им злоупотребяват с цените. Сигурна съм, че ще я сподели с Моригон, а тя – с Тансий.

Челюстта на Роман увисна едва ли не до дръжката на мортата му.

– Също така според него не е редно Пушливото биле и Огнената вода да се продават на тройни цени, защото твърде много Мъжки си харчат парите за тях и не успяват да изхранват семействата си. Затова трябвало да се въведат строги регулации.

Джон никога не бе изказвал подобни идеи. Те си бяха лично мои, но понеже бях Женска, никой нямаше да ги вземе на сериозно.

Челюстта на събеседника ми вече достигаше почти до върховете на гармовите му ботуши.

– Е, освен да ти пожелая лека нощ, Роман – рекох и захлопнах вратата пред носа му. За първи път от дълго време се усмихнах, но усмивката ми не трая дълго.

Върнах се на стола си край огъня и се замислих върху чутото току-що. Джон да стане специален сътрудник? Не се съмнявах в умствените способности на брат си, но никога не се бях надявала, че ще се издигне до такъв пост още преди да е навършил дванайсет Сесии. И все пак не той бе изпросил назначението си. Роман спомена, че Тансий го е предложил, с благословията на Моригон.

Неволно изпуснатата реплика бе поредно доказателство, че структурата на властта в Горчилище не е това, което повечето Уъгове предполагат. Думата на Моригон явно тежеше повече от тази на Тансий. Кой би го допуснал?

Станах и хвърлих още една цепеница в огъня, сетне огледах своя стар нов дом. Взорът ми се спря върху купчината вехтории в ъгъла и аз отидох до тях. Пламъците не осветяваха добре стаята, затова взех фенера, който бях донесла заедно с багажа си, и го запалих.

Хари Две се настани до мен и взе да ме наблюдава, докато ровех из останките на семейната си история. Имаше цветен портрет на дядо ми Върджил и неговата съпруга Калиопа. Чертите на дядо бяха ярки и характерни. Личеше си будният му, неспокоен ум. Баба бе мила и жизнерадостна, изпитваща удоволствие просто да вижда околните щастливи. Определено беше моята любимка, но не ни бе писано да прекараме дълго заедно – тя се разболя и умря още преди Случката на мъжа си.

Накрая зарязах вехториите и се загледах в помръкващата жар на скромния си огън. Представих си как Джон, вече важна част от Съвета и йерархията на Горчилище, сега седи след обилна вечеря пред камината в красивата библиотека на Моригон и доволно чете някоя книга.

– Не се самосъжалявай, Вега – изрекох на глас, което накара Хари Две да наостри уши. – Пищните угощения и още по-пищните титли всъщност нямат никакво значение.

Аз знаех, че Кръвниците не съществуват. Знаех и че Куентин Хърмс не е кроил никакви заговори с чудовища за превземане на Горчилище. Знаех, че Съветът върши нещо, за което ние, обикновените Уъгове, сме в неведение. Имах книга и карта, способни да ме преведат през Мочурището. Бях видяла в Комините невероятни неща, говорещи за минало, държано в тайна от нас. И освен това притежавах верига, с чиято помощ можех да летя.

Едва сега, за първи път в живота си, сериозно се замислих дали да не напусна това място. Да избягам от него. Бях го смятала за свой дом, но вече дори не знаех какво е.

Станах и се загърнах с наметката. Хари Две веднага се изправи и застана до мен.

Имах да свърша още нещо в Горчилище, нещо от изключителна важност за мен.

Трябваше да видя родителите си.

Скоро мрачните двери на Приюта се извисиха пред мен. Часът за посещения отдавна бе отминал, но изобщо не ме беше грижа за това. Не исках да съм сама. Копнеех да бъда отново със своето семейство.

Озърнах се за Нон, но той не се виждаше никъде. Проклетникът навярно патрулираше заедно с другите Жандарми. И толкова по-добре, защото точно сега не ми се гледаше противната му мутра. Извадих инструментите от джоба си, пъхнах ги в ключалката и след минута се озовах в коридора.

Когато стигнах пред стаята на родителите си, за разлика от обикновено не прочетох на глас имената им върху табелките. Стори ми се глупаво. Отключих с помощта на същите инструменти и влязох. Осветлението през нощта явно отслабваше, но източникът му си оставаше все така неразгадаем. Двамата, естествено, лежаха върху леглата си. Без да помръдват, без да продумват. Не че имах нещо против. Тази вечер възнамерявах аз да говоря.