Дейвид Балдачи - Довършителката

Застанах помежду им, тъй като исках да ме чуват еднакво добре. Не знам откъде се взеха думите ми, но не след дълго те вече се лееха като пълноводен поток, в който се преплитаха черна несправедливост, набеденият Куентин, свирепи Джабити, кървави стени, изгубени братя, непоносими членове на Съвета като Джурик Кроун, лъжи за Кръвници и цялото опротивяло ми Горчилище. Казах им колко силно желая те да се върнат при мен. Бях съвсем сама, нуждаех се от майка си и баща си. После красноречието ми се изчерпа и аз продължих просто да стоя, с облени в сълзи бузи, взирайки се в двамата Уъгове, които ме бяха довели на бял свят, а сега вече от две Сесии лежаха неподвижни и безмълвни. Изведнъж потрих очи, защото не можех да повярвам на случващото се. Леглото на баща ми започна да вибрира. Не, самият той вибрираше. Всъщност тресеше се толкова силно, че се уплаших да не се разпадне на парчета. Погледнах към майка си – същото се случваше и с нея. Втурнах се да ги сграбча, да спра онова, което ставаше.

Но в следващия миг трябваше да отскоча назад, за да не загина.

Защото и от двете легла едновременно изригнаха стълбове от огън. Те се извисиха до тавана и после започнаха да кръжат като фунии, сякаш огромни, свирепи вихрушки се мъчеха да се изтръгнат от тесните предели на стаята.

Притиснах се плътно до стената, докато пламъците бушуваха и се разрастваха, заплашвайки да погълнат всичко. Пищях с разширени от ужас очи и се озъртах за нещо, с което да обуздая огъня. На малка масичка в ъгъла имаше кана с вода. Грабнах я и я лиснах право в сърцето на пожара, но течността се върна обратно в лицето ми, сякаш отблъсната от неведома сила.

– Мамо! Татко! – изтръгна се вик от гърлото ми.

Знаех, че те трябва вече да са станали на пепел, толкова непоносима бе жегата. Но все пак отчаяно търсех начин да се преборя с вихрещата се стихия. Видях купчина сгънати чаршафи и бързо увих ръцете си с тях, като ги напоих с вода от образувалата се локва на пода. После се хвърлих напред, твърдо решена да спася родителите си или поне онова, което бе останало от тях.

Но не успях да се доближа на повече от половин метър, когато се оказах запокитена назад срещу стената. Едва имах време да предпазя главата си. Рамото ми пое основната сила на удара. Целият въздух излезе от дробовете ми и се свлякох безсилно на земята.

И тогава се случи невероятното.

Можех единствено да стоя и да гледам безпомощно.

От пламъците бавно се заиздигаха моите родители, все по-високо, чак до тавана. Не бяха обгорени, нито пострадали по какъвто и да било видим начин. Особено ме потресоха лицата им. Те бяха будни, с отворени очи, докато адският въртоп ги поглъщаше.

Крещях имената им отново и отново, за да ги накарам да ме забележат, но те дори не ме поглеждаха, сякаш изобщо не съществувах.

Тогава ме блъсна порив на вятър и се разнесе писък, толкова силен, че ушите ми зазвъняха. В един миг двете тела изчезнаха и всичко утихна.

Гледах вторачено празните легла, напълно незасегнати от пожара. Всичко в стаята си беше точно както при влизането ми, с единствената разлика, че родителите ми вече ги нямаше.

Изправих се полека, подпирайки се с длан на стената. Коленете отказваха да ме държат, а рамото ме болеше непоносимо от удара. Щях да помисля, че съм сънувала, ако от лицето ми още не капеше вода, а мокрите чаршафи не се въргаляха по пода. Всичко се бе случило наистина.

Вдигнах очи към тавана, очаквайки да видя дупката, през която бяха излетели майка ми и баща ми. Но той си беше най-обикновен таван, измазан и гладък.

Превих се надве, гълтайки конвулсивно въздух. Наоколо нямаше дори мирис на дим. Скоро вече дишах нормално и залитайки, се упътих към вратата. Отворих я и се втурнах по коридора.

Беше ми хрумнала мисълта, че ако видя родителите си да се носят над Приюта, мога да ги настигна с помощта на Дестин и да ги придружа натам, където отиват.

Стигнах до портала, взех на два скока стълбите и вирнах глава към небето в отчаяна надежда да ги зърна там. И тогава нещо ме сграбчи и събори на земята.

Нямах представа колко време съм прекарала вътре, но забелязах, че утринната светлина вече плахо си пробива път през облаците и дъжда. Смътните и отблясъци караха гъстите капки да изглеждат мръсни и безформени.

И сред тях се извисяваше тромавата фигура на малоумника Нон. Той ме бе спрял, той ме бе блъснал в калта, лишавайки ме от всякакъв шанс да последвам родителите си. При вида на противната му усмивка усетих как в мен се надига гореща вълна от гняв.