Дейвид Балдачи - Довършителката

Не знаех какво да правя, чувствах се като в капан. Изглеждаше, че в която и посока да поема, не ме чака нищо добро.

Прегърнах Хари Две и скочих. Щом стъпих на земята, го пуснах и тръгнах. Не бях сигурна накъде отивам – не и към Комините, макар вече да наближаваше време за работа. Може би просто трябваше да се свия някъде и да умра.

– Вега Джейн! – извика нечий глас от гората.

Обърнах се при звука на името си. Вече знаех чий е гласът.

На десетина крачки от мен стоеше Джурик Кроун.

Той ме доближи и видях, че е въоръжен с дългоцевна морта и сабя.

– Да?

– Тази нощ си била в Приюта.

– В Приюта? – рекох неопределено. Усещах как Дестин ме пристяга през кръста.

– Да – отвърна твърдо той.

– И какво значение има къде съм била тази нощ?

– Нон те обвинява, че си го нападнала.

– Защо ще го нападам? Той е три пъти по-едър от мен. Кроун спря на половин метър от мен и ме изгледа от глава до пети.

– Защо, наистина. Но това не е всичко, Вега.

Знаех какво предстои и зачаках да го изрече.

– Родителите ти се изчезнали от Приюта. – Той сведе лице досами моето. – Какво видя, Вега? Трябва да ми кажеш. Какво видя в стаята им?

Стиснах юмруци толкова силно, че ноктите се впиха в дланите ми.

– Не съм длъжна ти да казвам нищо.

– Отговорът ти не ми харесва – поклати глава той.

– Върви в Пъклото!

– Да не би да ти се ходи във Валхал? – изрече Кроун с влудяващо спокойствие, поставяйки ръка върху дръжката на сабята си. Дестин се вледени върху кожата ми.

– Кроун – разнесе се глас зад нас.

И двамата се обърнахме едновременно.

Беше Моригон.

Потърсих с очи каретата, но не я видях. Тя сякаш се бе материализирала от нищото.

– Мадам Моригон – каза смутено Кроун, видимо объркан от появата и. – Тъкмо се канех да арестувам тази Женска за престъпни деяния срещу други Уъгморти.

– Какви престъпни деяния? – попита Моригон, без да сваля взор от него.

– Нападнала е Нон пред Приюта. Той даде показания. А междувременно Хектор и Хелън Джейн са изчезнали оттам. Това са все сериозни въпроси, които следва да се поставят пред Съвета. А докато трае разглеждането им, тя трябва да бъде затворена във Валхал.

– Обсъди ли го с Тансий?

– Аз самият току-що научих, че...

– Какво точно твърди Нон? – прекъсна го тя.

– Заварил я да излиза от Приюта. Опитал да я залови, но тя го атакувала без всякаква причина.

– И по какъв начин?

– Казва, че му нанесла ужасяващ удар, от който изпаднал в безсъзнание.

– Уъг с размерите на Нон да бъде повален от Женска на четиринайсет Сесии? – Моригон поклати скептично глава. – Струва ми се твърде, твърде слабо вероятно. И ти просто взе думите му на доверие?

– Значи според вас лъже?

– А според теб Вега е престъпница само въз основа на неговите твърдения. Виж, ще поговоря с Нон. Ако иска да повдигне официално обвинение, ще се заемем със случая.

– Знаете ли, че тя се е заселила в стария си дом? Никой Уъг няма право да живее самостоятелно, докато не навърши петнайсет, но нея не я е грижа за законите – нали така, Вега?

Не отговорих, защото не знаех какво да кажа. Обърнах се към Моригон, която продължаваше да фиксира Кроун с поглед.

– Да, известно ми е – каза тя. – Както и на Тансий. Очевидно не е имала друг избор. Луун не пуска кучета в Общежитието.

– Значи трябва да се отърве от кучето – тросна се Кроун.

– Вече споменах, че Тансий е информиран за обстоятелствата – изрече тя с равен глас, който обаче съдържаше повече заплаха от неговите ядни реплики. – А сега, ако няма друго, си свободен да си вървиш.

Двамата се гледаха няколко секунди, след което той сухо се поклони.

– Както кажете, мадам Моригон. – И гърбът му се отдалечи сред дърветата.

Моригон изчака да се скрие напълно, преди да се обърне към мен.

Понечих да кажа нещо, но тя ме спря с жест.

– Не, Вега, няма нужда от обяснения. Ще говоря с Нон. Той няма да повдигне обвинения.

– Откъде си сигурна?

– Няма да ги повдигне – рече по-твърдо тя. Очите и се отместиха към ръката ми, разранена и подута от удара, който бях нанесла на пазача. Побързах да я пъхна в джоба си. – Сигурна съм, че си имала основателна причина. Нон е просто един мазен тулуп.

Почти се усмихнах, чувайки подобен епитет да излиза от изисканата и уста.

– Ами родителите ми? – попитах.

– Ами родителите ти? – повтори Моригон, гледайки ме изпитателно.

– Изчезнали са някъде – излъгах машинално. – Нямаше ги, когато влязох в стаята им.