Дейвид Балдачи - Довършителката

Сега взорът и стана пронизващ. Двете мълчахме близо минута.

– Знам, че в живота ти са настъпили много промени – каза накрая тя – и тези промени не са били леки.

– Имаш ли представа какво се е случило с тях? – промълвих глухо.

– Не бих могла да имам, Вега, защото за разлика от теб не съм била там. – Думите и ни разделиха като кървава стена. – Но ще те помоля да не споделяш за случилото се с брат си.

– Защо? – учудих се. – Той трябва да знае.

– Това с нищо няма да помогне, а само ще го отвлече от неговите задължения около Стената.

– Задължения около Стената? – извиках. – Значи те са по-важни от изчезването на родителите ни?

– Знанието за това само ще го нарани. Той ще плаче, ще бъде съкрушен от мъка за дълго време. Какво ще стане тогава с останалите от нас? Нима си готова да пожертваш и последния Уъг в селото?

– Нима Джон е толкова незаменим за строежа?

– Уверявам те, че да. Наредила съм на Кроун и останалите членове на Съвета да пазят случката в тайна. Подобни инструкции са дадени и на всички служители в Приюта. Разчитам и ти да не разпространяваш информация за нея. Моля те.

– Но щом си сторила всичко това, значи си знаела за изчезването им още преди Кроун да ти съобщи.

Тя не изглеждаше доволна от заключението ми, което означаваше, че съм права.

– Работата ми е да знам подобни неща, Вега. Е, обещаваш ли, че няма да му кажеш?

Помълчах няколко секунди, зареяла поглед над рамото и към бавно изсветляващата гора.

– Обещавам – кимнах накрая.

Следващите и думи ме поразиха.

– Възхищавам ти се, Вега Джейн. Наистина. Може да се каже дори, че ти завиждам.

– Да завиждаш? На мен? Та ти имаш толкова много, а аз нямам нищо.

– Аз притежавам само вещи – рече тъжно тя. – А ти имаш воля, твърдост и кураж да поемаш рискове както никой друг Уъг, когото познавам. Всичко това идва отвътре, от теб самата, което е най-важното.

Думите й изглеждаха отправени към някакво далечно място, което тя единствена можеше да види. После обаче тонът и се промени.

– Сигурна ли си, че родителите ти вече бяха изчезнали, когато стигна в Приюта?

Само кимнах неуверено. Не бях сигурна, че езикът ми ще смогне да изрече лъжата по убедителен начин.

– Разбирам – въздъхна тя и аз бях уверена, че действително е така.

– Моригон – вдигнах очи към нея, – мога ли да попитам за пръстена на дядо ми?

– Какво за него?

– Какво означава символът, изобразен отгоре – онези три свързани куки? Вече питах Тансий, но той отвърна, че най-вероятно дядо единствен е знаел.

– Щом Тансий е казал така, аз не бих твърдяла друго. – Сведох поглед, разочарована от отговора и, който всъщност не беше никакъв отговор. – Но защо това е толкова важно за теб?

Този път нямаше нужда да скалъпвам лъжа.

– Защото нищо друго не ми е останало.

– Надявам се, че след всичкия този мрак щастието най-сетне ще заблести над теб, Вега – каза тя с нотка на тъга в гласа. – Наистина се надявам.

После се обърна и си тръгна.

Гледах след нея, докато не се изгуби от очите ми. После обърнах взор към небето. Сама не знаех защо. Може би защото се надявах там да открия отговорите, които оставаха скрити за мен тук, на земята.

Продължих към Комините пешком, без да летя. Не ме беше грижа дали ще закъснея с една или дори с десет минути. Щом Моригон го бе заявила, явно нямаше да вляза във Валхал. Но и за това също не ме беше грижа. Родителите ми ги нямаше – бяха изчезнали пред очите ми, сред стълбове от огън. Никога не бях подозирала, че нещо подобно е възможно. Вече се питах кои са били те, коя съм аз самата. И какво беше това място, което наричах свой дом. Изведнъж изпитах усещането, че всичко около мен е лъжа. И това усещане бе толкова силно, че завладя цялото ми съзнание.

Бях обещала да запазя в тайна видяното в Приюта – така се лишавах дори от възможността да излея мъката си пред някого.

Домитар не се забелязваше никъде. Вратата на офиса му бе затворена, вътре не светеше. Във фабриката вече работеха едва десетина Уъгове. Всички останали бяха мобилизирани да секат дървета, да копаят ровове и да издигат Стената.

Преоблякох се и влязох в цеха. Край тезгяха ми лежаха дълги по няколко метра метални ленти. Краищата им бяха груби и назъбени. Моята задача бе да ги изгладя и да им пробия дупки. Там щяха да се прикачат вериги, с чиято помощ да се повдигат цели снопове от греди. Работата бе трудна и досадна, още повече че постоянно трябваше да се пазя от острите ръбове, които режеха дебелите ми ръкавици и нараняваха кожата ми.