Дейвид Балдачи - Довършителката

Но по-ясно от всичко помнех образите на родителите си, които бях зърнала, докато падах в червената пропаст. Те добиваха особен смисъл сега, когато тях вече ги нямаше. Явно не можех да узная истината от Приюта, нито от Съвета. През последните дни осъзнавах на собствен гръб, че Горчилище не е това, което изглежда. То криеше тайни – тайни, които бях решена да узная.

Минута по-късно Дис Фидус мина покрай мен на път за вкъщи. Не след дълго го последва и Домитар. Притаих се във високата трева. Сякаш разбрал намеренията ми, Хари Две стори същото. Когато всичко наоколо опустя, потупах кучето по главата и прошепнах:

– Стой тук и кротувай. Скоро ще се върна.

Станах и тръгнах към фабриката, но то ме последва.

– Не! – посочих го с пръст. – Ти оставаш вън.

Това се повтори още два-три пъти, но то само махаше усмихнато с опашка и после неизменно тръгваше отново.

Накрая се отказах. По всичко изглеждаше, че ще си правим компания.

Проникнах в Комините през същата странична врата както и предния път и без да губя време, се насочих към стълбите. Не ми се щеше да оставам тук по тъмно. Изкачих се до втория етаж, следвана неотлъчно от Хари Две. Намерих вратата, разбита от Джабитите. Тя бе напълно ремонтирана. Отворих я и влязох в стаята.

Сега можех да видя, че металните предмети, който се бяха сринали с дрънчене отгоре ми, разкривайки малката вратичка, всъщност са лъскави рицарски доспехи. Те също бяха изправени и поставени на мястото си. С известни усилия успях да ги отместя встрани. Кучето започна да ръмжи при вида на пищящия Уъг, но аз му изшътках и то притихна начаса. Промуших се през тесния отвор и вдигнах глава, очаквайки да видя стената от кръв, носеща се насреща ми. Бях готова да прибягна до помощта на Дестин, ако се наложи. Държах да видя отново образите на родителите си в онази бездна, но нямах намерение да давя себе си, нито кучето за целта.

Но кръв нямаше.

Докато стоях, каменната стена просто изчезна, разкривайки огромна бездна точно пред мен.

Усетих, че ми се завива свят от тази трансформация. Как можеше нещо, което допреди малко е съществувало, изведнъж да изчезне? Или да се превърне в друго нещо? Очевидно преди много Сесии Комините бяха изпълнявали различно предназначение. Тук имаше някакво присъствие, някаква сила, абсолютно чужда на мен и на всеки друг Уъг. Е, може би с изключение на Моригон.

Погледнах Хари Две. Той вече не се усмихваше и не въртеше опашка. Докоснах главата му. Тя беше хладна. Прокарах пръсти по ръката си – сякаш цялата кръв се беше изцедила от мен.

Стиснах зъби и пристъпих напред, докато стигнах ръба на пропастта. Погледнах надолу и не повярвах на очите си – гледката бе толкова потресаваща, че неволно се олюлях. Кучето забеляза това, захапа ме за ръба на наметката и ме задърпа назад, за да не падна.

Тръснах глава, за да дойда на себе си, и надзърнах още веднъж. Онова, което се разкриваше пред мен, ме изпълни едновременно с гняв и безнадеждност. Защото там долу бяха всички неща, изработени в Комините с усиления труд на поколения Уъгове. Най-отгоре разпознах предметите, които лично бях направила съвсем наскоро – един сребърен свещник и чифт бронзови чаши. Седнах отпаднало на земята. Стомахът ми се бунтуваше, имах чувството, че полудявам.

Как тези изделия се бяха озовали там? Винаги бях предполагала, че се изработват за богати клиенти, които са ги поръчали. Аз самата никога не бих могла да си ги позволя, но имаше Уъгове, които можеха. Та те бяха красиви, уникални. Те... Тук наивните ми мисли се прекъснаха. Те се правеха просто за да се хвърлят в проклетата яма пред мен. Никога не бяха напускали Комините. Цялата ми работа, цялото ми разумно съществуване бе в тази дупка.

В яда си ударих по земята с ранената си ръка и изпищях от болка. Притиснах я до себе си, за да я притъпя, но от това тя само ме прониза още по-силно. Каква глупачка бях.

До мен се търкаляше някакъв бял камък. Пресегнах се и го хванах, за да видя дали още мога да използвам пръстите си. Удаваше ми се, макар и трудно.

Хари Две стоеше до мен с жалостив вид, сякаш споделяше всичките ми терзания. Той ме близна по бузата и аз го погалих разсеяно.

Бях влязла, за да търся отговори за изчезването на родителите си, а вместо това откривах, че целият ми живот е една лъжа. Напливът на емоциите бе съкрушителен, но трябваше да му устоя.

Изправих се на крака. След като бях дошла чак дотук, бях открила тази яма, трябваше да стигна докрай.

– Хайде да вървим, Хари Две.