Дейвид Балдачи - Довършителката

После ме сепна вик. Еон не бе споменал изрично, че ще чувам звуци, вероятно е счел, че се подразбира от само себе си. Но в този звук имаше нещо смътно познато. Забързах нататък, намирайки опипом пътя си, докато не стигнах място, където мъглата се разреждаше. Спрях и ахнах от почуда.

Намирах се обратно в стария си дом и пред мен се разкриваше удивителна гледка. Вече я бях виждала преди, но не я помнех, защото тогава съм била Младок. Вероятно тъкмо това искаше да ми покаже Еон – че фактът, че си преживял нещо, още не означава, че си го разбрал, нито дори че е останало в паметта ти.

Коленичих до татко, който се бе привел над тясното легло. Върху него лежеше майка ми. Тя изглеждаше бледа и изтощена, косата и бе залепнала на кичури върху челото. Още една Женска стоеше до баща ми, облечена в бяло, с боне на главата. Досетих се, че това е акушерката, помагаща на новите Уъгове да идват на бял свят.

Майка ми държеше в прегръдките си малък вързоп, от който се подаваше кръглата чернокоса главица на брат ми Джон.

Той бе надал онзи вик. По това време аз трябваше да съм точно на три Сесии. Вдигнах поглед и със сепване видях самата себе си, надничаща през открехнатата врата.

Бях далеч по-ниска и с по-къса коса. Нищо по кльощавото ми телце още не загатваше за жилавите мускули, с които щях да се сдобия по-късно. По-малкото ми „аз“ се взираше с усмивка в новородения си брат и в този поглед имаше толкова невинност и надежда, че неволно се просълзих. Сега двама от семейството ми вече ги нямаше. Дори трима, ако броим и Джон, който бе отишъл да живее при Моригон. На практика бях останала единствено аз.

Забелязал дъщеря си на прага, баща ми се изправи и плесна с ръце. Тя като по команда се засили и скочи в обятията му.

В ума ми проблесна смътен спомен, че наистина правех така като Младок. Баща ми ме притисна към себе си и после ме приближи до Джон, за да мога да го видя по-добре. Докоснах малката му ръчичка. Той неочаквано се уригна и аз отскочих назад, пищейки от смях.

С болка осъзнах колко отдавна не съм се смяла така. Но с отминаването на Сесиите имах все по-малко и по-малко поводи за веселие. Погледнах за последно майка си. Хелън Джейн бе красива въпреки мъките покрай раждането на онзи, който щеше да стане най-умният Уъг в Горчилище. Знаех от Еон, че тя не може да ме види, но въпреки това се приведох и я докоснах. Е, не точно, защото ръката ми просто премина през нейния образ. После сторих същото с баща си и с Джон. Те не бяха в действителност с мен, нито аз с тях. Но въпреки това бяха достатъчно истински.

Сърцето ми биеше учестено и усетих, че устните ми потреперват. Толкова отдавна нямах истинско семейство, че бях забравила радостта, която идваше с него. Всички онези малки и големи моменти, много от които приемаш за даденост, защото вярваш, че ще продължат вечно.

И все пак тези безценни паметни мигове не бяха обещани на никого. Те идваха и си отиваха и нищо не гарантираше, че пак ще ги преживееш. Потръпнах при мисълта за това колко много съм загубила.

После мъглата се сгъсти отново и когато се вдигна, пред мен имаше нов образ.

Двата Младока тичаха с всички сили, Женската малко по-напред от Мъжкия. Аз също трябваше да се затичам подире им, за да не изостана. Над главите ни се извисяваха дървета, макар и не толкова високи, колкото ги познавах в настоящето. Най-сетне ги настигнах и успях да ги разгледам по-ясно. Женската беше на около четири Сесии, което означаваше, че мъжкият трябва да е на шест. Знаех това, защото двамата Младоци бяха Делф и аз.

Той вече беше едър за възрастта си, макар косата му още да не бе толкова дълга. Те прескочиха едно малко поточе и взеха да се гонят от другата му страна, като се блъскаха и кикотеха. Лицето на Делф бе оживено, с очи, блестящи в радостно очакване на онова, което щеше да му донесе бъдещето. Напълно бях забравила, че някога е изглеждал така.

Тогава си дадох сметка, че тъкмо през тази Сесия му предстои да види Случката на дядо, която ще го промени завинаги. А също и мен. Може бе затова бях прогонила от паметта си този спомен – защото бе твърде близък по време с други, ужасни събития. Искаше ми се да викна по Младоците, да ги предупредя за онова, което им предстои, но не го сторих. Те бездруго нямаше да ме чуят.

В следващия миг картината се смени отново. Аз гледах в зейналия гроб, в който спускаха ковчега на баба ми Калиопа. Наоколо в тържествено мълчание стояха други Уъгове. Тук хронологията леко се нарушаваше, защото тя бе починала след раждането на Джон, но преди Делф и аз да започнем да тичаме сами из горите.