Дейвид Балдачи - Довършителката

– Вега, не можеш да се върнеш там – обади се кротко Хестия. – Още си малка, за да живееш сама. По закон трябва да имаш петнайсет навършени Сесии.

– Е, след като искам да задържа кучето си, май нямам особен избор, а и съвсем скоро ще стана на петнайсет – отвърнах с топла усмивка, предназначена единствено за нея. Тя се подчиняваше безропотно на своя Мъжки, но инак винаги се бе държала добре към Джон и мен. – Във всички случаи, благодаря ти за гостоприемството.

Тя се обърна и влезе обратно в кухнята, а Луун се изплю на пода с думите:

– Ще видим какво ще каже Съветът за това.

– Да, ще видим – отвърнах дръзко аз.

Тръгнах по павираната улица и Хари Две послушно ме последва. Предполагам съм била необичайна гледка с вързопа през рамо и кучето по петите си, защото Уъговете, които срещахме тук и там, се обръщаха подире ми.

Стигнахме Долната улица и свърнахме по нея. Тя се наричаше така, защото бе в ниското и винаги се наводняваше при пороен дъжд, а освен това бе стара и разнебитена. Няколкото и магазинчета не бяха често посещавани, а и стоките в тях отстъпваха по качество на тези на Главната.

Простата къща с дъсчена фасада бе малка, невзрачна и очукана от времето, но за мен винаги щеше да си остане красива, топла и приветлива. Познавах я добре. Някога живеех тук заедно с мама, татко и Джон. После, когато отведоха родителите ни в Приюта, брат ми и аз също трябваше да я напуснем и да отидем в Общежитието.

Спрях и погледнах прозореца над верандата. Той бе пукнат още от времето, когато Джон, като бебе, хвърли по него чашата си с мляко. Стъклото трудно се намираше в Горчилище, затова така и не го поправихме. Приближих се и надзърнах през него. Успях да видя масата, където се хранехме със семейството ми. Тя бе прашна и покрита с паяжини. В далечния и край бе столът, на който седях. В ъгъла на стаята бе струпана купчина от вещи, които така и не взехме със себе си, защото нямаше къде да ги държим.

Опитах бравата. Беше заключена. Бързо се справих с нея с помощта на малките си инструменти. Отворих вратата и влязох, последвана от Хари Две. Незабавно ме обгърна хлад – температурата вътре бе много по-ниска, отколкото навън. Учудих се, но само за миг.

Говореше се, че духовете на миналото винаги държат студено, защото са сами, без нищо, което да ги сгрява. А ние бяхме оставили в този дом толкова много. Тук бяхме семейство. Заедно имахме нещо, което никой от нас не притежаваше поотделно. Но то бе безвъзвратно отлетяло.

Потреперих и се загърнах по-плътно в наметката, прекосявайки стаята. Коленичих край купчината и започнах да разглеждам вещите, докато Хари Две душеше из новия си дом. Попаднах на различни дрехи, които вече нямаше да са по мярка на повехналите тела на мама и татко. Нямаше да станат и на мен, защото през последните две Сесии се бях издължила доста. Оставих ги и разлистих няколко рисунки, които бях правила като Младок.

Сред тях имаше една на брат ми, а също и мой автопортрет. Осветих го с фенера, за да го видя по-добре през парата, която изпускаше дъхът ми. Тук бях може би на осем, което означаваше, че дядо ми вече е липсвал през половината ми живот. Не изглеждах щастлива. Всъщност дори се мръщех.

Разопаковах вързопа си, намерих зад къщата малко дърва и запалих приличен огън с една от малкото си останали кибритени клечки. Вечерях от тенекиената кутия, като разделих храната с Хари Две, който лакомо погълна своя дял. Сега прехраната бе моя отговорност и трябваше още по-усърдно да припечелвам, да трупам, събирам и разменям запаси, имайки предвид, че Хари Две и Джон... Спрях мисълта си. Сега бяхме само кучето и аз. Джон вече не влизаше в сметките.

Излязох отвън и завъртях крана на старата чешма. Водата отначало потече ръждива, но бързо се избистри. Това беше добре, защото нямаше откъде другаде да утоляваме жаждата си. Налях една купичка за Хари Две и той я излока шумно, след което отиде да се облекчи в тревата.

Придърпах един стол и седнах край огъня. Кучето се настани на пода до мен, положило муцуна върху лапите си. Тази къщурка бе принадлежала на Върджил Джейн и след неговата смърт бе наследена от сина му, моя баща. Когато пратиха родителите ми в Приюта, ние я изоставихме, но предполагах, че все пак имам повече права над нея от всеки друг Уъг.

Мислите ми бяха прекъснати от чукане по вратата. Обърнах се сепнато. Дали нямаше да се окаже, че старият ни дом е конфискуван от Съвета? Или че ще трябва да го освободя, защото съм твърде малка да живея сама?