Дейвид Балдачи - Довършителката

С Делф продължавахме да не си говорим, а рано или късно трябваше да открия какво знае за Случката с дядо ми. Той явно не бе споделил с никого как ме е видял да хвъркам из гората, иначе досега несъмнено щях да разбера. Представях си как вечер се прибира капнал от умора след цял ден сечене и мъкнене на трупи и се просва върху одеялото на пода за няколко безценни часа сън, преди да се надигне и да започне всичко отначало. Напрежение се долавяше в лицата на всички Уъговете сякаш знаеха, че са обречени и не бяха сигурни единствено в точния час, когато бедствието ще ги сполети.

Озърнах се от високата си наблюдателница. Мракът вече отстъпваше на дрезгавата светлина. По пътя насам не бях срещнала никакви патрули и силно подозирах, че на мнозина Уъгове им се струва непосилно да изпълняват едновременно задълженията на дървосекачи през деня и Жандарми през нощта.

По-подходящ момент надали щеше да настъпи. Застанах на самия ръб на площадката, засилих се с две-три бързи крачки и се отблъснах от другия и край. Въздухът ме обгърна и усетих меко повдигане. Летях известно време в права линия, после се преобърнах, и то неведнъж, а цели три пъти. Главата ми леко се замая, но чувството на свобода бе прекрасно – за разлика от долу, на земята, където практически всяка минута трябваше да се подчинявам на чужди заповеди.

Бях се усъвършенствала дотолкова, че вече можех спокойно да гледам надолу, без да губя височина. Сякаш Дестин и аз бяхме постигнали безмълвно разбирателство. А може би тя умееше да чете мисли – или поне моите.

Приземих се меко и известно време останах неподвижно, вдишвайки свежия нощен въздух. Липсваше ми Джон. Обичах да го събуждам, да го водя на Обучение, да му нося храна, когато го вземам след работа. Също и посещенията при родителите ни в Приюта, макар и не особено приятни, представляваха значима част от нашето ежедневие. Но този етап от живота ми бе отминал и си давах сметка, че никога вече няма да се върне.

Чух звука, преди да видя каквото и да било. Нещо се движеше бързо на четири крака. Не се уплаших, не и този път. Притежавах Дестин, която за секунда можеше да ме изстреля нагоре. Впрочем сякаш нямаше повод за притеснение. Това не бяха стъпки на Гарм, Фрек или Амарок. Нямаше шум от плъзгане, нито от копита на Крет. Тези нозе припкаха леко, едва докосвайки земята. Притаих се и зачаках.

Съществото се показа иззад едно дърво, спря и размаха опашка. После се приведе и заби нос в земята, душейки шумно. Пристъпих напред, неспособна да повярвам на очите си. То седна и наклони глава настрани.

– Хари? – възкликнах.

Но разбира се, това не беше Хари. Преди много Сесии имах куче, в което моментално се влюбих. Рошаво и космато, не много голямо и не много малко, с ласкави очи и козина на ръждиви и бели петна. Намерих го един ден на слизане от Дървото и го нарекох с това име. То ме обичаше и ми вярваше с цялото си сърце, сигурно затова ми липсваше толкова.

Но имаше и друго. Аз станах причината Хари да умре. Веднъж се разхождах твърде близо до края на Мочурището и един Гарм ни нападна. Хари застана помежду ни, за да ме защити, да ми даде възможност да избягам и чудовището го уби на място. Още помнех гледката на мъртвото му тяло, захапано между челюстите на противната твар, която го отнасяше, за да го изяде на спокойствие. Тогава едва не изплаках очите си по него. Мой дълг бе да го пазя, а аз го подведох и това му струваше живота. Никога не можах да си го простя. Бих сторила всичко, за да го върна обратно, но знаех, че е невъзможно. Смъртта бе необратима.

И все пак бях готова да се закълна, че ако това куче не е Хари, то е негов близнак. То стана и ме доближи, като дишаше учестено, изплезило език.

– Хари? – викнах неволно отново.

Животното се впусна към мен, спирайки на сантиметри от крака ми. Наоколо вече се виждаше по-ясно – слънцето започваше своя поход през небето, докато Нок се оттегляше там, където бе дневното и леговище.

Докоснах главата на кучето. Козината му бе мека и се плъзгаше между пръстите ми като онези невероятно меки кърпи, които бях използвала в банята на Моригон. Очите му бяха различни на цвят – дясното синьо, а лявото зелено. Хари имаше същите, но огледално противоположни. Винаги ми бе харесвало преливането на тези два цвята в погледа му.

Коленичих и улових една от предните му лапи. То ми позволи да го сторя с израз на леко любопитство. Лапата бе едра и обещаваше, че това игриво пале един ден ще стане голям пес – фактът, че бе мъжки, се потвърждаваше от някои части, които можех да зърна. Хари също тежеше над трийсет килограма, но все пак бе много по-дребен от противния Гарм, който го разкъса.