Дейвид Балдачи - Довършителката

– В Комините не ловим мухи. Да не мислиш, че Домитар би го разрешил? Впрочем – добавих с престорена усмивка – мислех, че твоята работа се състои в това да обикаляш с морта на рамо и да гърмиш по малки пъдпъдъчета, преди да са успели да се спуснат и да те грабнат в ноктите си.

– Ако искаш да знаеш, патрулирам само нощем, а денем очакват от мен да работя на сечището – излая той.

– Е, значи поне не скучаеш – подхвърлих през рамо и продължих нагоре по стълбите.

Не ме беше грижа дали увеличаването на дажбата ми е честно, или не. Гладувах откакто се помнех и нямаше да изпитам угризение заради някоя хапка в повече, особено пред плужек като Клетъс Луун, който се тъпчеше до пръсване още от раждането си.

Дървото бе моето място за уединение и спокойствие. След него настъпваше дългият работен ден, първо във фабриката, а после на сечището. Това и редките посещения при родителите ми съставляваха моето еднообразно съществуване.

Изминаха двайсет дни откакто Джон бе отишъл да живее при Моригон. Раздялата бе тъжен момент и за двама ни. Той очевидно изпитваше смесени чувства. Кой не би искал да има обилна храна, чисто легло и всички останали удобства? Да не забравяме и книгите, които можеше да чете до насита.

И все пак личеше си, че му е тежко да си тръгне от мен. За това говореха и насълзените очи, и цялото изражение на лицето му, докато Моригон го отвеждаше към каретата. Моят брат ме обичаше и аз също го обичах – другото нямаше значение. И все пак трябваше да ме напусне. Нямаше друг избор.

Уговорката бе, че ще мога да го посещавам веднъж седмично. Досега го бях сторила два пъти.

При първата ми визита той не се бе променил особено. Вярно, изглеждаше чистичък, с нови дрехи и понапълнял. Все още леко замаян от мястото, където се намираше, изпълнен едновременно с тъга от раздялата ни и с вълнение от възможностите, разкрили се пред него. Моригон ме нагости и ни остави насаме.

Джон сподели, че работел по някои аспекти от проектирането на Стената. Когато дойде време да си тръгвам, ме прегърна така, че щеше да ми строши ребрата. Накрая се наложи нежно да се освободя от обятията му.

Втория път, седем дни по-късно, забелязах у него определена промяна. Тъгата почти я нямаше, отстъпила място на радостна възбуда от новия му живот и важната роля в съдбините на Горчилище. Носеше хубавите си дрехи с лекота и не изглеждаше ни най-малко впечатлен от луксозната обстановка. Моригон отново ме нагости, но този път не ни остави сами. На прощаване Джон ме притисна за кратко към себе си и хукна нагоре по стълбите с думите, че имал да довършва някакъв важен чертеж.

– Тук му понася добре – каза Моригон, докато ми отваряше външната врата. – Надявам се, че и сама го виждаш.

– Не ще и дума.

– Трябва да се радваш за него, Вега.

– Радвам се – отвърнах искрено.

Тя ме огледа и ми подаде шепа монети.

– Моля те, вземи ги.

– Защо? Не съм свършила нищо, за да ги спечеля.

– В знак на благодарност за това, че позволи на Джон да дойде да живее при мен.

Погледнах малката купчинка в шепата и. Част от мен искаше да я грабне оттам.

– Не – рекох накрая и поех обратно към Общежитието.

Сега, седмица по-късно, седях на Дървото си и слушах далечните звуци от сеченето на други дървета. Стволовете им един подир друг се сгромолясваха на земята. По мои груби сметки, до приключването на строежа край Горчилище почти нямаше да остане гора. Повечето от нея щеше да стане част от Стената.

Напоследък често имах кошмари, в които полухора, полузверове нахлуваха откъм Мочурището, разкъсвайки всички по пътя си. Аз се мъчех да им избягам с помощта на Дестин, но те ме улавяха в ноктите си и всичко приключваше. Лицата им бяха на Уъгове, но жестокостта им не знаеше граници. Събуждах се обляна в пот и разяждана от вътрешни терзания.

Както седях на площадката, се пресегнах и погладих Дестин, притихнала под дрехите ми. От дребни метални части в Комините бях изработила нещо като катарама и сега тя бе пристегната около кръста ми по подобие на колан. Ако някой Уъг я видеше, винаги можех да излъжа, че я използвам, за да си придържам панталоните.

Патрулите през нощта и непрестанната сеч през деня ме затрудняваха да упражнявам летателните си умения. И все пак вече не заривах нос в пръстта при всяко приземяване. Минаваше ми мисълта да се разходя над Мочурището, дори да го прелетя цялото и да кацна от другата му страна. Но се боях, че то може да продължи безгранично, докато накрая Дестин се умори и аз падна долу. Или че Кръвниците ще се издигнат подире ми и ще ме грабнат от небето.