Дейвид Балдачи - Довършителката

– Разбира се, че си, Вега. И ще можеш да го посещаваш когато пожелаеш.

– Какво е мнението на Тансий?

– И той подкрепя идеята. Силно при това.

Значи въпросът беше решен.

– Казахте ли на Джон, че няма да го придружа? – попитах унило. Надявах се да каже „не“, защото той не изглеждаше твърде притеснен от преместването. Може би е предполагал, че ще останем заедно.

– Все още не. Исках първо да го обсъдя с теб.

Това всъщност бе мило от нейна страна, макар и на практика да ме поставяше пред свършен факт. Но поне имах своя отговор. Джон не е знаел. Тя се усмихна меко и добави:

– Сега ще отида да поговоря с него. Мога ли да го уведомя, че имаме благословията ти?

Кимнах, макар в гърлото ми да бе заседнала буца, а гърдите ми да се стягаха като в железен обръч. Мина ми през ум, че сигурно така се чувства един Уъг, когато го връхлита Случка.

– Благодаря ти, Вега. И цяло Горчилище ти благодари.

Тя се обърна и влезе обратно в Общежитието, което явно бе твърде ужасно, за да приютява Джон, но напълно подходящо, за да служи за мой дом до края на Сесиите ми.

Проследих с очи високата и фигура, докато се скри зад вратата. По кожата ми полази мраз, толкова силен, сякаш ме бяха пуснали в ледена вода, защото осъзнах, че току-що съм загубила брат си.

Работата по Стената вървеше с пълна пара. Изсичаха се цели гори с помощта на дълги триони, брадви, Кретове, Слепове и практически всички Уъгове в селото. Най-здравите Мъжки бяха ангажирани в сечта, докато по-слабите физически, както и някои Женски, копаеха дълбоките основи и рововете отстрани. Съветът бе приел безусловно идеята на брат ми за двустепенна защита.

Аз не само работех по сглобките и фините детайли във фабриката, но и помагах след работа на Уъговете, които влачеха отсечените трупи към строежа.

Делф се трудеше повече от всички. Огромните му мускули се издуваха като буци, а могъщите му дробове се напрягаха до пръсване, докато местеше и повдигаше тежките греди. Често се виждахме и разминавахме, но не си говорехме. Нямахме време, нито сили за това.

Баща му Дъф се грижеше за впряговете от животни. Обучените от него Слепове и Кретове теглеха огромни товари, а също се използваха за системите от въжета и макари, които повдигаха наведнъж цели секции от Стената. Наблюдавайки сложното им устройство, предположих, че Джон навярно има пръст в тяхното създаване. Същото впечатление остави у мен и машината за копаене, която скоро видях да сглобяват.

Младоците носеха на работниците храна и вода и изпълняваха някои от задачите, изискващи повече сръчни пръсти, отколкото груба сила. Женските се суетяха безспир край кухненските печки, за да пълнят стомасите на гладните Уъгове. Всички до един бяхме пришпорвани от мисълта, че Кръвниците, тези невъобразимо зли същества, могат всеки миг да връхлетят и да погълнат цялото село. А настъпеше ли Седмият ден, цяло Горчилище се стичаше в Катедралата, защото проповедите бяха станали вече задължителни. Там Езекил с яростен и гръмовен глас, преливащ от огън и жупел, ни предупреждаваше, че ако не построим Стената в най-кратки срокове, това ще доведе до нашата неминуема гибел, а костите на Младоците ни ще свършат в търбусите на безжалостните Кръвници.

Сигурна съм, че това носеше тъй необходимото спокойствие и духовна утеха на изтерзаните нерви на Уъгмортите. Никога не бях воювала, но можех да доловя в какво се превръща Горчилище – в селище под обсада, чакащо вражеска атака. Това ми помагаше да се поставя на мястото на своите предци, преживели Битката на зверовете.

Продължавах да работя в Комините, но вече не довършвах красиви неща. Сега производството се свеждаше до метални болтове и шини, ползвани за свързване на стълбовете и гредите, от които бе съставена Стената. Трудех се усърдно – не знам дали за да покажа на Моригон, че Джон не е единственият кадърен член в семейството ни, или за да убедя самата себе си, че имам някаква стойност за Горчилище.

Обикновено ставах преди разсъмване и отивах до своето Дърво. Вече нямаше нужда да залъгвам глада си с останки от тенекиената кутия. Общежитието, вероятно по нареждане на Съвета и в знак на благодарност за способностите на брат ми, бе включило в дневната ми дажба и закуска. Клетъс Луун бе така добър да ми го съобщи една вечер, докато се качвах да си лягам:

– Да се хранят такива като теб си е жива разсипия – рече. – Ние Мъжките се бъхтим да сечем дървета по цял ден, докато вие във фабриката ловите мухите. Не е честно, хубаво да знаеш. Уъговете са направо бесни.