Дейвид Балдачи - Довършителката

– Сигурна съм, че е трудно, Делф. Но не можеш ли да си спомниш поне нещичко, което дядо е казал или направил? Каквото и да е, ще е повече, отколкото знам сега.

Той се почеса по врата и наду бузи.

– Че-червена све-светлина.

– Каква светлина? Откъде идваше? Какво означаваше? Въпросите излитаха от устата ми един след друг, като куршуми от морта.

Делф не реагираше добре на подобен обстрел и аз осъзнах грешката си, но твърде късно. Той вече се бе обърнал и бързо се отдалечаваше.

– Делф – извиках. – Моля те, почакай!

И тогава, без да имам каквото и да било намерение, го направих. Подскочих във въздуха, прелетях двайсетина метра и се приземих точно пред него, с ръце на кръста и пламнал поглед. Той замръзна като втрещен за секунда, а после хукна колкото го държат краката.

Не тръгнах да го гоня. Знаех, че има пълно основание да е уплашен. Уъгмортите по правило не летят накъдето им попадне. Останах запъхтяна в сенките на дърветата, разсъждавайки трескаво. Дали щеше да каже на някого какво е видял? И ако го стореше, дали щяха да му повярват? Разбира се, че не – Делф бе селският идиот и никой не го вземаше насериозно. После начаса съжалих, задето съм си го помислила. Аз го вземах на сериозно и той не заслужаваше да му се присмиват само защото е казал истината.

Премерих с очи разстоянието до Дървото си и скочих. Секунди по-късно се приземих меко върху дъсчената платформа. Но високите скокове и дори летенето нямаше да решат проблема. Делф бе дошъл тук, за да ми разкаже за Случката. Можех само да си представя какво му е струвало това. А аз го подплаших с неспирните си въпроси и циркаджийски номера.

– Каква глупачка си, Вега – произнесох на глас. – Сама провали всичко.

Два дни по-късно Джон и аз седяхме на масата за вечеря заедно с останалите Уъгове, които наричаха Общежитието свой дом. Огледах се наоколо, преценявайки настроението на присъстващите. То можеше да се определи като нещо средно между тих ужас и безропотно подчинение на съдбата.

Една от по-ведрите физиономии бе тази на Селина Джоунс. Чуваше се, че ясновидските пособия в магазина и се радвали на небивало търсене. Очевидно Уъговете от всички възрасти искаха да узнаят бъдещето си, като предпочитаната прогноза бе, че няма да бъдат изядени от Кръвниците.

Тед Ракспорт също изглеждаше доволен, по обясними причини. Продажбите на морти биеха всички рекорди и неговите работници се трудеха ден и нощ, за да задоволят лавината от поръчки. Предполагам, че доста от продукцията отиваше и за въоръжаване на патрулите.

Оттук мислите ми се прехвърлиха върху Клетъс Луун, който седеше срещу мен и ме гледаше със зле прикрито презрение. Той се бе поспретнал и носеше подобие на груба униформа, включваща дори синьо кепе. Знаех, че напъва ум да измъдри нещо, с което да блесне пред компанията, и бях почти сигурна, че няма да му се удаде.

– Ама бая те изплашихме оня ден, а Вега – подметна накрая. – Вече мислех, че ще се разревеш като пеленаче от страх. – Той се изкиска и погледна крадешком баща си, за да види реакцията му. Какус Луун обаче бе твърде зает да тъпче цял пъдпъдък в устата си и не оцени неговата духовитост.

Ракспорт остави чашата си, която силно подозирах, че съдържа Огнена вода, избърса устни и попита:

– Използва ли вече мортата си, Клет?

– Само за да гръмна тия пъдпъдъци за вечеря.

Това ме удиви и донякъде притесни. Очевидно Клетъс бе по-добър стрелец, отколкото предполагах.

– Не си хаби куршумите за пилци – изсумтя Ракспорт. – Тях можеш и с плюнка да ги свалиш. Мортата е за по-едри неща. – Той повдигна своя пъдпъдък. – Ето виж, на този тук направо му е изхвръкнало сърцето.

Погледнах малкото късче месо в чинията си и си представих още по-малкото сърчице, което доскоро е туптяло и се е носело безгрижно в небесата. Апетитът ми отведнъж се изгуби, макар да не бях яла нищо от сутринта. Забелязах, че и реакцията на Джон не е по-различна от моята.

Ракспорт схвана затруднението ни и започна да се смее толкова неудържимо, че се задави и взе да кашля. Аз не побързах да го потупам по гърба. Накрая му се наложи да излезе навън, за да дойде на себе си. Междувременно ние с брат ми напуснахме трапезата.

Когато се качихме горе, той седна върху нара си и отвори една от книгите на Моригон.

– Интересна ли е, Джон? – попитах.

Той кимна разсеяно и се приведе още по-ниско над страницата.

Това ме подсети за книгата за Мочурището, която бях скрила край дома на Делф. Трябваше да я взема оттам и също да се позанимая с четене.