Дейвид Балдачи - Довършителката

– Много находчиво беше да предложиш ров с вода пред Стената – казах, но си спечелих от негова страна само неопределено сумтене – толкова бе погълнат от книгата.

– Надявам се да останат поне някакви дървета, след като я построят. Впрочем как смяташ да докараш водата дотам? – Този път той дори не ме чу, но аз и не упорствах повече, защото в главата ми изникна неочаквана идея, породена от вятъра, който блъскаше по тънките стъкла на прозореца. Идеята включваше една дъска, моя нож и малко съобразителност. Щях да изпълня първо нея, а чак след това да се занимая с вземането на книгата.

Станах и отидох до прозореца. Очертаваше се бурна нощ. Бях научила от Селина Джоунс, че Нок по някакъв начин влияе на вятъра и дъжда, а също на гръмотевиците и светкавиците, които се появяваха в небето. Не проумявах напълно това, но то ме караше да си мисля, че на света не може да съществува единствено Горчилище. Инак защо бе нужно цялото небе, Нок и всичките дървета и зверове? Уъговете в село не заслужаваха толкова.

Дъждът заплющя с такава сила, че неволно се отдръпнах назад. Отидох до нара си, легнах на една страна и се загледах в Джон, който буквално поглъщаше книгата. Очите му летяха по редовете и той отгръщаше страница след страница, алчно търсейки знание в напечатаните букви. Това бе последният образ, който остана в съзнанието ми, преди да се унеса в дълбок сън. Събудих се едва когато Джон докосна рамото ми на разсъмване.

Започващият ден щеше да ни донесе обрат, какъвто не бях и сънувала.

Не след дълго Джон прочете книгите, дадени от Моригон, и ги струпа под нара си. Тогава се случи нещо неочаквано. Появиха се нови книги и той трябваше да ги нареди покрай стената, тъй че купчината скоро се издигна по-високо от моя ръст. Когато веднъж след вечеря го попитах откъде са, той отговори просто:

– От Моригон.

– От Моригон? – повторих като папагал аз.

– Прати ми ги по Богъл, с каретата.

– Но откъде е знаела кои книги предпочиташ?

– Казах й, че няма значение. Че просто искам да чета.

– Казал си и? Кога?

Джон махна с ръка.

– Тя дойде в училище преди два дни, да говори на Младоците за Кръвниците и за Стената.

– И защо ми съобщаваш чак сега? – повдигнах вежди.

– Моригон не искаше да клюкарстваме. Просто ни разправи за опасностите, които ни заобикалят, и за нещата, които трябва да се свършат в защита на Горчилище.

– И как реагираха Младоците на това?

– Бяха изплашени, но разбираха ролята, която им е възложена.

– И каква по-точно е тя? – попитах, чувствайки се все по-изолирана.

– Да изпълняват нарежданията на Съвета.

– Добре, а какво очаква Моригон от теб? Да излезеш с още блестящи идеи за Стената?

– Засега иска само да чета.

Огледах новите заглавия. Повечето бяха свързани с числа и ъгли, с тегла на различни материали и водни корита.

– Защо точно тези книги?

– Не знам.

– И просто ще ги четеш?

– А също така ще отида у тях – промълви той.

– Ще ходиш у Моригон? – възкликнах. – Кога?

– Утре.

– Вместо на Обучение? И кога смяташе да ми кажеш?

– Скоро и без това ще навърша дванайсет Сесии и ще трябва да напусна Обучение. Моригон каза, че ще го обсъди с теб.

– Е, още не го е обсъдила.

Точно тогава дочух проскърцване на колелета. Втурнах се към прозореца и погледнах навън. Моригон вече слизаше от синята карета, докато красивите Слепове риеха с копита и тръскаха благородните си гриви. На долния етаж затропаха нозе, настъпи суматоха. Знаех какво ще последва и реших поне да взема инициативата в свои ръце.

Докато слизах по стълбите, Клетъс Луун вече се носеше насреща ми.

– Знаеш ли, че Моригон е...

– Да, знам – бутнах го встрани аз.

Заварих я да стои насред трапезарията, в компанията на Тед Ракспорт и Селина Джоунс. Селина бе склонила глава, сякаш се намираше в присъствието на принцеса. Тед също имаше почтителен вид, но видях и обезпокоителен блясък в очите му, които усърдно обхождаха величествената фигура на гостенката.

– Господин Ракспорт – обърна се тя към него, – разбирам, че работниците ви се трудят усърдно, за да изпълнят поръчките за морти, дадени от Съвета.

Той се ухили, пристъпи по-близо до нея и сне мазното бомбе, което не махаше дори по време на ядене.

– Вярно е, че правим всичко по силите си, мадам. Е, ако Съветът склонеше да плати мъничко повече, щях да помоля хората си да вложат допълнителни усилия. Честна дума, просто въпрос на някоя и друга монета. Дори няма да ги усетите – вижте само как бяхте готови да платите цели две хилядарки за залавянето на Хърмс, нали така?