Дейвид Балдачи - Довършителката

Забелязах, че козината му е прашна, а ребрата прозират през нея. На единия му крак имаше рана, която трябваше да се почисти. Почесах го зад ушите, чудейки се какво да правя. Знаех, че Луун не обича да пуска животни в Общежитието. В най-добрия случай щеше да ми поиска още пари, а аз не разполагах с тях. Хари бе убит още преди да отведат родителите ми в Приюта, тъй че никога не ми се бе налагало да правя подобен избор.

Явно се налагаше да го оставя да се справя без мен. Станах и тръгнах по пътеката, но кучето ме последва. Ускорих крачка и то стори същото. Поддавайки се на внезапен порив, се засилих и полетях. Това вече трябваше да сложи точка на спора. Но когато погледнах надолу, отново го видях да тича с всички сили, като по някакъв начин смогваше да не изостава. Сниших се и кацнах. То се блъсна в краката ми, като едва не се преобърна и ме загледа запъхтяно с шарените си очи, сякаш се чудеше защо му правя подобни номера.

Бръкнах в торбата си и му подадох комат хляб. Знаейки колко е гладно, очаквах да го грабне лакомо. Но то повдигна муцуна и го измъкна полека измежду пръстите ми, преди да приседне и да го изяде. После се претърколи по гръб и вирна крака, предлагайки ми да го почеша по корема, което и сторих.

Хари правеше същото, но от друга страна, вероятно всички кучета го правеха. Нямаше как да знам, досега бях имала само едно. Срещнах го почти на същото място, увлечено да гони заек. Така и не хвана заека, затова пък успя да плени сърцето ми.

Стоях в нерешителност.

– Бих могла да те нарека Хари Две – рекох. То вирна нос към мен и наостри уши. Адарите разбираха, когато им говориш, но не и кучетата. И все пак новият ми познайник сякаш разбра, че току-що е бил кръстен.

Погледнах към небето. Утрото вече настъпваше, скоро щеше да дойде време да тръгвам към Комините. Погалих кучето по главата, като оставях пръстите си да се плъзгат покрай всяко ухо. Хари обичаше това, затова предположих, че на него също ще му хареса. За благодарност получих близване по ръката.

В ума ми назря план. По пътя към фабриката му хвърлях пръчки и то всеки път ги носеше обратно. Щом стигнахме пред входа, спрях, посочих към сградата и му заръчах да чака.

То незабавно подви опашка и седна. Поставих на земята тенекиената чашка, която носех в торбата, и му налях малко вода от манерката си. Отгоре имаше дърво, което да му пази сянка. Реших, че ако още е тук, когато си тръгна от работа, ще преценя какво да правя с него.

Домитар ме изгледа на влизане в Комините. Той вече пиеше Огнена вода по цял ден. Дори се чудех как успява да стои на краката си. Стори ми се, че иска да ми каже нещо, но явно езикът му изневери, защото само изломоти и се заклатушка към офиса си.

Надянах работните си дрехи и се упътих към цеха. Докато минавах покрай стълбите за втория етаж, погледнах нагоре. Лейдън-Тош вече не стоеше тук на пост, бяха го пратили да поваля дървета заедно с другите яки Уъгове. Всички Ковачи с изключение на трима също се намираха на сечището, където използваха мускулите си за рязане и дялане на греди. Малцината, които бяхме останали във фабриката, посвещавахме цялото си време на изработката на безкрайно количество метални елементи за грандиозния проект. Пещите топяха стоманата, чуковете на Ковачите я оформяха на дълги ленти, Резачите ги режеха на части с необходимата форма и размер, а аз накрая ги довършвах.

През обедната почивка се загледах в дясната си ръка. Между старите белези и драскотини продължаваха да пъстреят мастилените печати на Дис Фидус. Редът за влизане в Комините не бе променен въпреки извънредното положение в селото. Това бе леко озадачаващо, но сега имах по-важни неща, за които да се безпокоя.

Към края на почивката излязох за минутка-две навън и с умиление видях, че Хари Две продължава да ме чака под дървото, където го бях оставила.

– В Комините не се допускат животни – излая нечий глас.

Обърнах се и видях Домитар да стои зад мен. Лицето му беше подпухнало, а речта – завалена. Стори ми се леко иронично, че възразява срещу едно куче, след като на Джабитите се разрешаваше да вилнеят из фабриката на воля.

– Не съм го вкарала вътре, нали? – възразих.

Домитар пристъпи по-близо.

– Твое ли е?

– Може би. Още не съм решила.

Той продължаваше да стои и аз се дръпнах крачка встрани, защото вонята на Огнена вода ме удряше в носа.

– И аз имах куче навремето. – Останах втрещена, когато началникът ми приклекна и го погали.

– Наистина? – възкликнах. По-скоро бих допуснала, че ще гледа Джабит.